— Какво има? — попита загрижено Карън. — Изглеждате така, все едно сте видели призрак.
— Аз просто… — заекна Лоръл. — Просто… Имам представа какво може да се е случило с дядо ви, Марти. Мисля, че знам причината за побоя и кой го е оставил да умре.
— Наистина ли?
Тя кимна, чудейки се откъде да започне. Толкова много имаше да му разказва.
— Да се върнем в дневната — подкани ги Карън. — Пак ще сложа чайника. — Тя потръпна от вълнение. — О, съзнавам, че е глупаво от моя страна, но не е ли прекрасно да разплетеш една загадка?
На излизане от стаята Лоръл видя една снимка, от която ахна.
— Красива е, нали? — попита Мартин с усмивка, като забеляза накъде гледа тя.
Лоръл кимна и на върха на езика ѝ бе да каже "Това е майка ми", когато Мартин настоя:
— Това е тя, това е Вивиан Дженкинс. Жената, завещала на Бърти тази къща.
32
Краят на пътя, май 1941 г.
Вивиан измина последната част от пътя пеша. Влакът беше претъпкан с войници и с изморени лондончани — имаше място единствено за правостоящи, но на нея ѝ предложиха да седне. Осъзна, че положението си има и предимства, ако изглеждаш като че ли току-що са те измъкнали изпод руините на разрушена от бомба къща. Срещу нея седеше невръстно момче с куфар в скута, здраво стиснало някакъв буркан в ръка. В буркана имаше, представете си, червена рибка, и всеки път, когато влакът забавеше, ускореше или се отклонеше в страничен коловоз, за да изчака въздушната тревога, водата в буркана се разплискваше и момчето го вдигаше, за да провери дали рибката му не се е паникьосала. Рибите паникьосват ли се изобщо? Вивиан беше сигурна, че не, макар че при мисълта да си затворен в буркан нещо вътре в нея се стягаше толкова силно, че ѝ беше трудно да диша.
Когато не се взираше в рибката си, момчето наблюдаваше Вивиан, големите му сериозни сини очи оглеждаха синините ѝ и дебелото ѝ бяло палто в края на пролетта. Тя му се усмихна лекичко, когато погледите им се срещнаха около час след началото на пътуването, и то направи същото, но съвсем за кратко. Насред всички други мисли, нахлули в главата ѝ, Вивиан се запита кое ли е това момче и защо пътува самичко в разгара на войната, но не го попита — твърде много се притесняваше да разговаря с когото и да било от страх да не се издаде.
На всеки половин час имаше автобус за градчето — когато наближиха гарата, тя чу две възрастни жени да обсъждат колко невероятно благонадежден е автобусът, обаче Вивиан реши да повърви. Не можеше да се отърси от усещането, че ще бъде в безопасност само ако не спира да се движи.
Някакъв автомобил забави ход зад нея и всеки нерв по тялото на Вивиан се обтегна. Дали някога щеше да престане да се страхува? Не и докато Хенри не умре, знаеше го, защото едва тогава щеше да е истински свободна. Шофьорът на колата беше непознат мъж с униформа. Представи си как изглежда в неговите очи жена със зимно палто, с окаяно насинено лице и куфар, тръгнала към града самичка.
— Добър ден — поздрави той.
Тя кимна в отговор, без да се обръща. Съзнаваше, че са минали повече от двайсет и четири часа, откакто не е изричала нищо на глас. Беше някаква суеверна глупост, но Вивиан не можеше да се отърси от усещането, че отвори ли уста, хитрината ѝ ще се разкрие. Хенри или някой от приятелчетата му ще узнае за нея и ще тръгне да я издирва.
— В града ли отивате? — попита мъжът в колата.
Тя отново кимна, но съзнаваше, че в даден момент ще трябва да му отговори, макар и само за да му даде възможност да се увери, че не е германска шпионка. Последното, от което имаше нужда, бе някой разтревожен служител на гражданските доброволци да я замъкне в полицията, амбициран да разобличи промъкването ѝ.
— Мога да ви откарам, ако искате — предложи мъжът, — Казвам се Робърт Хардгрийвс.
— Не. — Гласът ѝ прозвуча дрезгаво след дългото мълчание. — Благодаря ви, но ми е приятно да вървя пеша.
Негов ред беше да кимне. Погледна през предното стъкло в посоката, в която се беше запътил, и отново се обърна към Вивиан:
— При някого в града ли отивате?
— Започвам нова работа — отговори тя. — В пансиона "Сий Блу".
— А! В пансиона на госпожа Никълсън. Е, в такъв случай, ще се виждаме в града, госпожице.
— Смитам. Дороти Смитам.
— Госпожице Смитам — повтори той с усмивка. — Прекрасно. — После ѝ махна с ръка и отмина.
Дороти проследи с поглед колата му, докато се изгуби зад билото на тревистия хълм, после се разрида от облекчение. Каза го и нищо ужасно не се случи. Проведе цял разговор с непознат, представи се с ново име, а небето не се продъни, нито земята се разтвори да я погълне. Пое си дъх дълбоко и предпазливо, за да се успокои, и си позволи частица надежда, че може би наистина всичко ще бъде наред. Че ще получи втори шанс. Въздухът миришеше на сол и на море, а в далечината по небето кръжаха чайки. Дороти Смитам вдигна куфара си и продължи напред.