***
В крайна сметка идеята ѝ хрумна благодарение на късогледата жена от Рилингтън Плейс. Когато отвори очи насред прашните развалини от бомбата и установи, че по някаква абсолютно непонятна причина е жива, Вивиан се разплака. Чуваха се сирените и гласовете на добри и храбри мъже и жени, които идваха да гасят пожара, да превързват рани и да отнасят мъртвите. Защо не бе една от тях, запита се Вивиан, защо животът просто не я пуснеше?
Дори не беше сериозно ранена — Вивиан умееше да преценява размера на щетите. Нещо беше паднало отгоре ѝ, сигурно врата, обаче имаше пролука и тя успя да се измъкне. Седна в тъмното, зашеметена. Беше студено, направо мразовито, и тя трепереше. Не познаваше стаята, но усети под ръката си нещо пухкаво — палто! — и го издърпа от мястото, където беше притиснато под вратата. В джоба на палтото намери фенерче и когато насочи тънкия му лъч, видя, че Доли е мъртва. Не просто мъртва, беше премазана под тухлите, мазилката на тавана и един голям метален сандък, паднал от мансардата.
На Вивиан ѝ се догади от шок, от болка и от кипящото разочарование, че се е провалила в мисията си, но с мъка успя да се изправи. Таванът се беше срутил и тя виждаше звездите на небето, взря се в тях, олюля се неуверено и тъкмо се чудеше колко ли време ще е нужно на Хенри, за да я открие, когато чу старицата за се провиква:
— Госпожица Смитам, госпожица Смитам е жива!
Вивиан се обърна по посока на гласа, защото със сигурност знаеше, че Доли не е жива. И се канеше да го каже, сочейки с ръка към Доли, обаче от гърлото ѝ не излязоха думи, а само хрипливо свистене, а старицата продължи да вика, че госпожица Смитам е жива, и да сочи Вивиан, която в този миг осъзна грешката на хазяйката.
За нея това беше възможност. Главата на Вивиан пулсираше и мислите ѝ бяха замъглени, но тя незабавно осъзна, че е получила нов шанс. Всъщност в светлината на смайващата равносметка след улучилата ги бомба цялата ѝ история изглеждаше забележително простичка. Новата ѝ самоличност, новият живот бяха толкова лесно постижими, колкото и палтото, което беше навлякла в тъмното. Никой нямаше да пострада, защото никой не беше останал жив — Джими го нямаше, тя се беше постарала да направи каквото може за господин Меткалф, Доли Смитам нямаше близки, а за Вивиан не бе останал никой да скърби. Затова тя се възползва от шанса си. Свали халката и венчалния си пръстен, надяна ги на пръстите на Доли с удивително спокойни ръце. Отвсякъде се носеше шумотевица: крещяха хора, пристигаха и заминаваха линейки, руините още се движеха и пушеха в изпълнения с дим мрак, но Вивиан чуваше единствено бясното туптене на собственото си сърце — не от страх, а от решителност. Пръстите на Доли още стискаха предложението за работа, затова се наложи Вивиан го изтръгне оттам, да си присвои писмото на госпожа Никълсън и да го пъхне в джоба на бялото палто. Там напипа и други неща — нещо малко и твърдо и някаква книга, усети тя познатите очертания под пръстите си, но не погледна точно коя.
— Госпожице Смитам? — Мъж с каска облегна стълбата си на ръба на продънения под и се покатери, докато лицето му не се изравни с нея. — Не се тревожете, госпожице, ще ви свалим оттук. Всичко ще се оправи.
Вивиан го погледна и за пръв път се зачуди дали пък наистина няма стане така.
— Приятелката ми — каза тя прегракнало и с фенерчето си освети тялото на пода. — Тя…?
Мъжът погледна към Доли, към премазаната ѝ от металния сандък глава и неестествено разперените ѝ крайници.
— Мътните да ме вземат — процеди той. — Мисля, че е мъртва. Ще ми кажете ли името ѝ? Трябва ли да се обадим на някого?
Вивиан кимна.
— Казва се Вивиан. Вивиан Дженкинс. Има съпруг, който трябва да узнае, че тя няма да се прибере у дома.
***
До края на войната Дороти Смитам оправяше легла и чистеше след гостите в пансиона на госпожа Никълсън. Ходеше с наведена глава, стараеше се да не привлича ненужно внимание с постъпките си, никога не приемаше покана за танци. Лъскаше, переше и метеше, а нощем, затвореше ли очи, се опитваше да не вижда очите на Хенри, вперени в нея в мрака.
Денем държеше очите си на четири. Отначало го виждаше навсякъде: в познатата наперена походка на мъж, който се приближава по пристана, в зрелите и сурови черти на непознат минувач, в извисилия се над тълпата глас, от който кожата ѝ настръхваше. След време се случваше по-рядко, но тя не престана да се озърта, защото знаеше, че един ден той ще я намери — не се знаеше само кога и къде, — и тя смяташе да е готова.