— Беше ми подарък — тихо каза мама. — Значеше толкова много, когато той ми я даде. Не можех да се разделя с нея.
Двете разговаряха и плачеха и докато майка ѝ намери неподозирани сили и успяваше да говори за онова, което е видяла и преживяла — пресекливо, но настойчиво, — Лоръл на моменти се питаше дали тегобата на старите спомени, някои от които отчайващо болезнени, не е прекомерна. Обаче дали благодарение на радостната новина на Лоръл за Джими и за семейството му, или от облекчение, че най-сетне може да открие тайните си, Дороти сякаш живна. Медицинската сестра ги предупреди, че подобрението в състоянието ѝ няма да продължи дълго, така че да не се заблуждават, и че тя бързо ще се влоши в даден момент, но освен това се и усмихна и ги посъветва да се наслаждават на общуването с майка си, докато могат. И те го сториха, обградиха я с обич, с глъчка и с цялата весела и капризна шумотевица на семейния живот, която Дороти Никълсън открай време обичаше повече от всичко друго.
А сега, докато Джери носеше мама до дивана, Лоръл прерови грамофонните плочи на лавицата, търсейки въпросния албум. Действаше бързо, но спря за миг, когато стигна до "Джазбендът на Крис Барбър", и по лицето ѝ се разля усмивка. Плочата беше на баща ѝ и Лоръл още помнеше деня, в който той я донесе у дома. Извади стария си кларинет и часове наред свири заедно със солото на Монти Съншайн, застанал в средата на килима, като от време на време поспираше и поклащаше глава, възхитен от виртуозността на Монти. На вечеря той беше вглъбен в себе си, глъчката на дъщерите му минаваше покрай ушите му, докато стоеше начело на масата с озарено от безгранично задоволство лице.
Преизпълнена със спомена за прелестното чувство, Лоръл отмести Монти Съншайн и продължи да разглежда плочите, докато не намери каквото търсеше — Рей Ноубъл и Снуки Лосън и тяхната песен "На сребристата лунна светлина". Обърна се и погледна към Джери, седнал до майка им, който нежно придърпваше одеялото, за да завие крехкото ѝ тяло, и изчака, замислена колко е хубаво, че той се беше върнал в Грийнейкърс през последните дни. Само на него бе доверила истините за миналото. Предишната нощ седяха един до друг, пиеха червено вино в къщичката на дървото, слушаха лондонска рокабили станция, която Джери намери по интернет, и си бъбреха глупости за първата любов, старостта и всичко помежду тях.
Когато заговориха за тайната на майка си, Джери заяви, че не вижда причина да споделят с другите.
— Ние бяхме там в онзи ден, Лол, това е част от нашата история. Роуз, Дафни и Айрис… — той вдигна неуверено рамене и отпи от виното си, — тях това просто ще ги разстрои и какво?
Лоръл не беше напълно убедена. Със сигурност имаше и по-безобидни истории за разказване и не беше лесно да се справиш с тази, особено за човек като Роуз. Обаче в същото време Лоръл отдавна размишляваше за тайните, за това, колко е трудно да ги пазиш и как те обикновено се спотайват тихомълком под повърхността, преди най-неочаквано да се стрелнат през пукнатина в решимостта на своя пазител. Подозираше, че ще се наложи да почака известно време и да види какво ще стане.
Джери вдигна поглед към нея и ѝ се усмихна, а после от мястото си до главата на мама ѝ кимна да пусне песента. Лоръл извади плочата от хартиената обложка, сложи я в грамофона и нагласи игличката върху външното ръбче. Кресчендото на пианото изпълни тихите кътчета на стаята, а Лоръл се облегна в другия край на дивана, положи глава в нозете на майка си и затвори очи.
И изведнъж отново стана на девет години. Беше лятна нощ през 1954 година. Лоръл беше облечена с нощница с къси ръкави, а прозорецът над главата ѝ беше отворен с надеждата да примами хладината на нощния повей. Главата ѝ беше върху възглавницата, дългата ѝ права коса беше изпъната зад нея като ветрило, а стъпалата ѝ почиваха върху рамката на прозореца. Мама и татко бяха поканили приятели на вечеря, а Лоръл лежеше така в тъмното от часове, заслушана в плавните приливи на разговора и в смеха, който понякога се надигаше над приглушените въздишки на спящите ѝ сестри. От време на време уханието на тютюн долиташе нагоре по стълбите през отворената врата, откъм трапезарията се чуваше звън на чаши и Лоръл се къпеше в блаженото съзнание, че светът на възрастните е топъл и светъл и продължава да се върти отвъд стените на спалнята.