Когато се спусна до земята, замръзна неподвижно, стиснала стълбата пред себе си с две ръце и подпряла глава на грубия ствол на дървото, в безопасност в спокойната тишина на мига и несигурна къде да отиде и какво да направи сега. Нелепо ѝ xpyмна да се отправи към потока, да отиде при сестрите си и при малкото си братче, при баща си с неговия кларинет и веселата му усмивка…
Може би тогава забеляза, че вече не ги чува.
Вместо това се насочи към къщата, извърнала очи и припкайки предпазливо с босите си крака по нагорещените камъни на пътеката. В един момент погледът ѝ се плъзна настрани и май забеляза нещо голямо и бяло до градинската леха, нещо, което не трябваше да бъде там, но Лоръл сведе глава, отмести и ускори крачка, тласкана от безумно детинската надежда, че може би, ако не гледа и не вижда, ще успее да стигне до къщата, да прекрачи прага и всичко да си продължи нормално.
Разбира се, беше в шок, но не се чувстваше така. Някакво свръхестествено спокойствие ѝ послужи за буфер, сякаш бе наметнала магическа мантия, която ѝ позволяваше да се измъква от действителността като героиня от вълшебна приказка, която съществува и извън страниците, а при пристигането си намира замъка заспал. Спря, за да вдигне обръча от земята, после продължи и влезе.
Къщата беше зловещо притихнала. Слънцето се беше спуснало зад покрива и коридорът беше притъмнял. Изчака в рамката на отворената врата да привикнат очите ѝ. Металните тръби на канализацията изстиваха и пукаха — шум, свързан с лятото, ваканцията и дългите топли привечери, когато мушици пърхат около лампите.
Лоръл вдигна поглед към застланите с килим стълби и някак разбра, че сестрите ѝ не са там. Часовникът в коридора отмерваше секундите и за миг тя се зачуди дали всички са излезли — мама, татко и бебето — и тя е самичка с онова, което се намира под белия чаршаф навън. Тръпки я полазиха от тази мисъл. И после откъм дневната се разнесе тропот, тя се обърна и видя татко да стои до незапалената камина. Беше странно скован, едната му ръка висеше отстрани, а другата беше свита на юмрук върху дървената полица, когато той възкликна:
— За бога, жена ми има късмет, че изобщо е жива!
Мъжки глас се разнесе зад кулисите, някъде от вътрешности на стаята, където Лоръл не виждаше човека:
— Разбирам това, господин Никълсън, и се надявам и вие да разберете, че ние само си вършим работата.
Лоръл се прокрадна по-близо на пръсти и спря, преди да стигне до светлината, която струеше от отворената врата. Майка ѝ седеше на креслото, гушнала бебето. То спеше — Лоръл виждаше ангелския му профил, пълната му бузка, притисната и сплесната от рамото на майка ѝ.
В стаята имаше и други хора: един оплешивяващ тип на дивана и млад мъж до прозореца, който си водеше бележки. Полицаи, досети се Лоръл. Разбира се, че са полицаи. Беше се случило нещо ужасно. Белият чаршаф в слънчевата градина.
— Познавате ли го, госпожо Никълсън? — попита по-възрастният мъж. — Срещали ли сте го преди? Да сте го мярвали, дори от разстояние?
Майката на Лоръл не отговори, поне не така, че да я чуе някой. Шептеше, притиснала устни към тила на бебето, и устните ѝ мърдаха лекичко до меката му косица. Татко отговори силно от нейно име:
— Не, разбира се. Тя вече ви каза, че никога не го е виждала. Ако ме питате, би трябвало да сравните описанието му с това на онзи тип по вестниците, който тормози хората, излезли на пикник.
— Ще проверим всички следи, господин Никълсън, уверявам ви. Обаче в момента в градината ви лежи труп, а имаме само твърденията на съпругата ви за това как се е озовал там.
Татко настръхна:
— Този мъж е нападнал жена ми. Станало е при самозащита.
— Видяхте ли да се случва, господин Никълсън?
В гласа на по-възрастния полицай се долавяше нетърпение, което уплаши Лоръл. Тя отстъпи назад. Не знаеха, че тя е там. И нямаше нужда да разбират. Би могла да се измъкне, да се качи по стълбите, като внимава да не стъпи на скърцащата дъска на пода, и после да се сгуши на кълбо в леглото си. Можеше да ги остави да си правят загадъчните машинации от света на възрастните и да я намерят едва след като приключат, за да ѝ съобщят, че всичко е наред.
— Вие бяхте ли там, господин Никълсън? Видяхте ли какво се случва?
…Обаче Лоръл се чувстваше привлечена към стаята, към осветения от лампата контраст с тъмния коридор, към странната група хора, към аурата на важност около напрегнатия глас на баща ѝ, към неговата поза. У нея имаше нещо, открай време го имаше, което изискваше Лоръл да участва, което се стараеше да помогне, макар никой да не бе поискал помощ, което мразеше да спи от страх да не пропусне нещо.