Тя беше в шок. Нуждаеше се от компания. Просто не иначе. Каквото и да се бе случило…
Лоръл излезе от кулисите и пристъпи насред сцената.
— Бях там — каза тя. — Видях го.
Татко изненадано вдигна поглед. Стрелна жена си с очи, после отново ги впери в Лоръл. Гласът му звучеше различно, отсече дрезгаво и бързо, почти като съскане:
— Достатъчно, Лоръл.
Всички погледи бяха вперени в нея: на мама, на татко, на другите двама мъже. Лоръл съзнаваше колко важна е следващата реплика. Тя избегна погледа на баща си и поде:
— Мъжът се показа иззад къщата. Опита се да грабне бебето.
Така беше, нали? Не беше сигурна, че е видяла точно това.
— Лоръл… — намръщи се татко.
Тя продължи по-бързо и решително. (И защо не? Не беше дете, което се прокрадва в стаята си и чака възрастните да оправят нещата: беше една от тях, имаше роля в пиесата, беше значима.) Прожекторът засвети по-силно и Лоръл срещна погледа на по-възрастния мъж.
— Сборичкаха се. Видях ги. Мъжът нападна мама и после, после той се строполи на земята.
За минутка всички се смълчаха. Лоръл погледна към майка си, която вече не шепнеше на бебето, а се беше вторачила в някаква точка над рамото на Лоръл. Някой беше направил чай. Лоръл щеше да запомни тази подробност през всички следващи години. Някой беше направил чай, но никой не го пиеше. Чашите си стояха недокоснати върху масите в стаята, имаше една и на рамката на прозореца. Часовникът в коридора тиктакаше.
Най-сетне оплешивяващият мъж се размърда на дивана и се прокашля.
— Лоръл, нали така?
— Да, господине.
Татко въздъхна — изпусна голяма струя въздух, сякаш спадаше балон. Махна с ръка към Лоръл и каза:
— Дъщеря ми. — Звучеше като човек, претърпял поражение. — Най-голямата.
Мъжът на дивана я измери с поглед, после устните му се разтеглиха в служебна усмивка, която не достигна очите му.
— Мисля, че е най-добре да влезеш, Лоръл — каза той. — и започни отначало. Разкажи ни всичко, което видя.
5
Лоръл каза истината на полицая. Седна предпазливо в другия край на дивана, изчака неохотното насърчение на баща си и поде своя разказ за следобеда. За всичко, което бе видяла, точно както се беше случило. Четяла в къщичката на дървото, после спряла и видяла мъжа да се приближава.
Защо си го наблюдавала? Имаше ли нещо необичайно у него? Тонът на полицая и изражението му не издаваха с нищо какво очаква да чуе.
Лоръл се намръщи от старанието да си спомни всяка подробност и да се докаже като надежден свидетел. Да, май наистина имаше нещо необичайно. Не че тичаше, крещеше или поведението му някак биеше на очи, обаче въпреки това той… тя погледна към тавана, търсейки подходящата дума… беше злокобен. Повтори думата, доволна от нейната уместност. Посетителят беше злокобен и тя се беше уплашила. Не, не можеше да каже защо точно, просто се бе уплашила.
Дали случилото се впоследствие не е повлияло на първото ѝ впечатление? Дали заради това нещо съвсем обикновено не ѝ се е сторило по-опасно, отколкото е в действителност?
Не, сигурна беше. Човекът определено изглеждал плашещо.
По-младият полицай пишеше в бележника си. Лоръл въздъхна. Не смееше да погледне настрани към родителите си от страх да не изгуби самообладание.
А когато той стигна до къщата? Какво стана после?
Бавничко заобиколи, много по-предпазливо от обикновен посетител — крадешком — и после мама излезе с бебето.
Носеше ли го?
Да.
Носеше ли още нещо?
Да.
Какво?
Лоръл захапа вътрешната страна на бузата си, припомняйки си сребристия проблясък. Носеше ножа за тортата.
Разпозна ножа. Така ли?
Използваме го само при специални поводи. На дръжката му е вързана червена панделка.
Поведението на полицая не се промени, но той изчака няколко секунди, преди да продължи. И какво стана после?
Лоръл беше готова. После мъжът ги нападна.
Дребничко подозрение изплува на повърхността като слънчев отблясък, който скрива подробност от снимката, докато Лоръл описваше как мъжът се метнал към бебето. Тя се поколеба забола поглед в коленете си, докато се мъчеше да извика мислена картина на случилото се. И продължи. Мъжът пресегна към Джери, това го помнеше и беше сигурна, че бе протегнал и двете си ръце напред, опитвайки се да грабне бебето от обятията на майка ѝ. Тогава тя пусна Джери отстрани, за да го предпази, д мъжът посегнал да докопа ножа и двамата се сборичкаха..
А после?
Писалката на младия полицай стържеше по хартията, докато той записваше всяка нейна дума. Звукът беше силен, на Лоръл ѝ беше толкова горещо, а в стаята несъмнено беше станало по-топло. Запита се защо баща ѝ не е отворил прозореца.