— Първо ти — каза Лоръл и наклони към сестра си винената си чаша — отново празна, както забеляза.
— Исках да кажа, че може би трябва да поговорим малко за тържеството на мама.
— Да, струва ми се — съгласи се Айрис.
— Имам предвид някои неща — заяви Дафни.
— Несъмнено…
— Очевидно…
— Ние…
— Аз…
— Ти какво мислиш, Роуз? — попита Лоръл.
— Ами… — поде с покашляне Роуз, която открай време страдаше в пресата на сестрите си, — налага се да бъде в болницата, за съжаление, но трябва да измислим как да го превърнем в специално преживяване за нея. Нали знаете как се отнася към рождените дни.
— И точно това се канех да кажа — обади се Дафни и улови малко хълцане зад бебешко розовите си нокти. — В крайна сметка, това ще е последното ѝ празненство.
Помежду им настана мълчание, единственото грубо изключение беше тиктакането на швейцарския часовник, докато накрая не се обади Айрис:
— Станала си много нахакана — отбеляза тя, потупвайки кранчетата на стоманеносивата си къса коса, — откакто се премести.
— Исках само да кажа, че…
— Мисля, че всички разбрахме какво искаш да кажеш.
— Но е вярно.
— И точно затова човек би допуснал, че изобщо не е необходимо да бъде изречено.
Лоръл огледа жените около масата. Айрис беше бясна, Дафни примигваше със синеоко огорчение, Роуз въртеше плитката си с такава тревога, че, току-виж, я отскубнала. Само мъничко да примижи и щеше да ги види като момичетата от детството си. Въздъхна в чашата си.
— Бихме могли да занесем някои от любимите неща на мама — предложи Лоръл, — да пуснем плочи от сбирката на татко. Такова нещо ли имаше предвид, Роузи?
— Да — каза Роуз със смущаваща признателност, — да, това е идеално. Мислех си дори да ѝ разкажем някои от историите които тя измисляше за нас.
— Като онази за портата в долната част на градината, която водела към вълшебен свят…
— И за драконовите яйца, които намерила в гората…
— И как избягала, за да отиде да работи в цирка.
— Помните ли цирка, който имахме тук? — внезапно попита Айрис.
— Моят цирк — грейна Дафни зад чашата си с вино.
— Е, да — прекъсна я Айрис, — но само защото…
— Защото имах ужасна шарка и пропуснах истинския цирк. Когато бил в града. — Дафни се засмя на приятния спомен. — Мама накара татко да направи шатра в долния край на ливадата, помните ли, и организира всички вас да играете клоуни. Лоръл беше лъв, а мама — въжеиграч.
— Много беше добра — каза Айрис. — Почти не падаше от въжето. Сигурно се е упражнявала седмици наред.
— Или пък не ни е казала истината и наистина е работила известно време в цирка — намеси се Роузи. — Почти съм склонна да го повярвам за нея.
Дафни въздъхна доволно.
— Имаме късмет с такава майка, нали? Толкова обичаше игрите, все едно не бе пораснала, не приличаше на скучните майки на другите. Много бях самодоволна, когато идваха приятели училище.
— Ти? Самодоволна? — възкликна Айрис с престорена изненада. — Не ми се струва…
— Та за празненството на мама… — махна с ръка Роуз, която отчаяно искаше да избегне нов спор, — мислех да направя торта, пандишпанена, любимата ѝ…
— Помните ли онзи нож — изненадващо бодро я прекъсна Дафни — с панделката…
— С червена панделка — уточни Айрис.
— …и костената дръжка. Тя държеше да го използва на всеки рожден ден.
— Твърдеше, че бил вълшебен и можел да изпълнява желания.
— Знаете ли, много дълго го вярвах — положи Дафни брадичка върху опакото на дланта си с красива въздишка. — Какво ли е станало с онзи смешен стар нож?
— Изчезна — отговори Айрис. — Сега си спомням. Една година просто вече го нямаше и когато я попитах, тя каза, че се е изгубил.
— Затрил се е нанякъде с хилядите писалки и фиби, които изчезваха безследно в тази къща — побърза да се намеси Лоръл и се прокашля. — Гърлото ми пресъхна. Някой иска ли още вино?
— Няма ли да е чудесно да го намерим… — чу тя някой да казва, докато прекосяваше коридора.
— Прекрасна идея! Можем да го занесем за нейната торта… Лоръл стигна в кухнята и затова си спести развълнуваните приготовления на потерята за издирване на ножа. ("Колко далеч може да се е запилял?", превъзнасяше се Дафни.)