Щракна ключа и кухнята оживя и се раздвижи като доверен стар прислужник, останал на служба много след като вече е време да се пенсионира. Под светлината на флуоресцентната лампа, която просто замъждука слабичко, безлюдната кухня изглеждаше по-печална, отколкото си я спомняше Лоръл — фугите между плочките бяха посивели, а капачетата на металните кутии бяха покрити със сивкав слой мазен прах. Изпита неловкото усещане, че е изправена пред доказателствата за отслабващото зрение на майка си. Трябваше да ѝ наеме чистачка. Как не се беше сетила? И понеже така и така беше започнала да се самокритикува — защо да спира дотук, — трябваше да идва да я посещава по-често, собственоръчно да чисти къщата.
Хладилникът поне беше нов, Лоръл се беше погрижила. Когато старият "Келвинейтър" най-накрая предаде богу дух, тя поръча заместника му по телефона от Лондон: енергийноефективен и с модерна камера за лед, която майка ѝ никога не използваше.
Лоръл намери бутилката и затръшна вратата. Може би прекалено силничко, защото един магнит падна и към пода полетя късче хартия. То изчезна под хладилника и Лоръл изруга. Застана на четири крака и заопипва между валмата прах. Вестникарската изрезка беше от "Съдбъри Кроникъл" и имаше снимка на Айрис, която изглеждаше много директорски с кафяв костюм от туид и черни чорапи пред училището си. Струваше си приключението с клякането, затова Лоръл потърси място отново да окачи изрезката. Само че не се оказа толкова лесно. Хладилникът на семейство Никълсън открай време си беше пренаселен, още преди на някого някъде да му хрумне идеята да продава магнити само и само да създава повече бъркотия: всяко нещо, достойно за внимание, се залепваше с тиксо за голямата бяла врата, та цялото семейство да го вижда. Снимки, награди, карти и със сигурност всяко споменаване в медиите.
Изневиделица изникна спомен, лятна сутрин през 1961 година, месец преди рождения ден на Джери: седмината седяха край масата за закуска и си мажеха сладко от ягоди върху препечени филийки с масло, докато татко изрязваше една статия от местния вестник; снимката на Дороти, усмихната и вдигнала високо своя спечелил награда градински боб; татко, който след това залепва изрезката на хладилника, докато останалите разчистват…
— Добре ли си?
Лоръл се завъртя и видя Роуз в рамката на вратата.
— Добре съм, защо?
— Позабави се. — Роуз набърчи нос и внимателно се взря в Лоръл. — И да ти кажа, струваш ми се малко отслабнала.
— Заради светлината тук — каза Лоръл. — Създава очарователен туберкулозен ореол. — Тя се зае с тирбушона и обърна гръб, за да не може Роуз да разгадае изражението ь. — Доколкото разбирам, в ход са плановете за голямото търсене на ножа.
— О, да. Онези двете като се съберат…
— Само да можехме да впрегнем тези енергия и да я използваме за нещо хубаво.
— Именно.
Излетя облак пара, когато Роуз отвори фурната, за да провери малиновия плодов сладкиш, запазена марка на майка им. Сладникавият мирис на топли плодове изпълни въздуха и Лоръл затвори очи.
Трябваха ѝ месеци да събере смелост да разпита за инцидента. Родителите ѝ бяха толкова твърдо решени да гледат напред и да отричат случилото се, че тя надали изобщо щеше да започне да разпитва, ако не беше започнала да сънува онзи мъж. Обаче го сънуваше, всяка нощ едно и също. Мъжът стоеше отстрани до къщата и викаше майка ѝ по име…
— Изглежда добре — измъкна Роуз решетката на фурната. — Сигурно не е хубав колкото нейния, но не бива да очакваме чудеса.
Лоръл завари майка си в кухнята, на същото това място няколко дни. Преди да замине за Лондон. И направо я попита:
— Откъде онзи мъж знаеше името ти, мамо?
Коремът ѝ се сви, докато думите се откъсваха от устните ѝ, свят ѝ се зави и осъзна, докато чакаше отговора, че част от нея се надява майка ѝ да я увери, че е сбъркала, че не е чула добре и че мъжът не е казал нищо подобно.
Дороти не отговори веднага. Вместо това отиде до хладилника, отвори вратата и започна да рови вътре. Лоръл се взира в гърба ѝ цяла вечност и почти беше изгубила надежда, когато майка ѝ най-сетне заговори:
— Вестникът — каза тя. — Полицаите предполагат, че сигурно е прочел статията във вестника. В куфарчето ми имаше един брой. Оттам е знаел къде да дойде.
Логично.
Тоест на Лоръл ѝ се искаше да има логика, затова я откри. Мъжът беше прочел вестника, беше видял снимката на майка ѝ и беше тръгнал да я търси. Нищо, че тъничко гласче в съзнанието на Лоръл нашепваше "Защо?" — тя просто прогони натрапника. Кой би могъл да отговори със сигурност, та онзи мъж беше ненормален! Пък и какво значение имаше? Всичко приключи. Ако Лоръл не човъркаше нишките, гобленът се крепеше. Картината оставаше непокътната.