Поне до този момент. Невероятно наистина, че след петдесет години една стара снимка и споменаването на името на някаква жена се оказаха достатъчни тъканта на измислицата в главата на Лоръл да започне да се разнищва.
Решетката на фурната се върна на мястото си с дрънчене и Роуз оповести:
— Пет минути.
Лоръл наля вино в чашата си и се помъчи да звучи небрежно:
— Роузи?
— Ммм?
— Онази снимка днес в болницата… Жената, която подарила книгата на мама…
— Вивиан.
— Да. — Лоръл леко потръпна, докато оставяше бутилката. Името ѝ въздействаше по странен начин. — Мама споменавала ли ти е за нея?
— Мъничко отвърна Роузи. — След като намерих снимката. Били приятелки.
Лоръл си спомни датата на снимката — 1941 година.
— През войната.
Роуз кимна, докато сгъваше една кърпа за съдове на спретнат правоъгълник.
— Обаче не ми разказа подробно, само спомена, че Вивиан била австралийка.
— Австралийка ли?
— Май пристигнала тук като дете, не съм сигурна.
— Как са се запознали?
— Не ми каза.
— А ние защо не я познаваме?
— Нямам представа.
— Интересно, мама никога е я е споменавала. — Лоръл отпи глътка вино. — Питам се защо.
Таймерът на фурната издрънча.
— Може да са се скарали. Да са се разминали. Не знам. — Роуз надяна готварската ръкавица. — Защо изобщо се интересуваш?
— Ами всъщност не се интересувам.
— Тогава хайде да ядем — подкани я Роуз и обгърна с длани тавичката със сладкиша. — Това изглежда доста хубаво…
— Тя е умряла — заяви Лоръл изненадващо убедено. — Вивиан е мъртва.
— Откъде знаеш?
— Искам да кажа… — преглътна Лоръл и бързо даде на заден — …вероятно е умряла. Било е през войната. Възможно е, не мислиш ли?
— Всичко е възможно. — Роуз пробва коричката с вилица. — Да вземем например тази доста впечатляваща глазура. Готова ли си да се изправим пред другите?
— Всъщност… — Неочаквано я парна нуждата да се качи горе, да провери проблесналия спомен. — …Ти имаше право преди. Не ми е добре.
— Не искаш ли пудинг?
Лоръл поклати глава, вече на половината път до вратата.
— Боя се, че ми е рано. Би било ужасно да съм болна утре.
— Да ти донеса ли нещо друго — парацетамол, чаша чай?
— Не, благодаря — отговори Лоръл. — Освен…Роуз?
— Да?
— Пиесата.
— Коя пиеса?
— "Питър Пан" — книгата, от която падна снимката. Подръка ли ти е?
— Много си странна — отбеляза Роуз с крива усмивка. — Трябва да я изровя отнякъде. — Кимна с глава към тавичката и попита: — По-късно, става ли?
— Разбира се, не бързам, просто ще си почивам. Хапни си пудинг. И, Роузи?
— Да…
— Извинявай, че те оставям самичка с бандата.
* * *
Причината беше споменаването на Австралия. Докато Роуз си спомняше какво е узнала от майка им, в съзнанието на Лоръл светна лампичка и тя осъзна защо е важна Вивиан. Спомни си също кога за пръв път е срещнала това име преди толкова много години.
Докато сестрите ѝ си хапваха десерта и търсеха ножа, който никога нямаше да намерят, Лоръл се качи на тавана да потърси сандъка си. Всяка от сестрите имаше сандък — Дороти беше много строга в това отношение. Заради войната, довери им веднъж татко — тя изгубила всичките си скъпи неща, когато бомба паднала в семейната им къща в Ковънтри и превърнала миналото ѝ в руини. Била твърдо решена децата ѝ да нямат същата съдба. Дори да не успеела да им спести всяка болка, можела да се погрижи поне да намерят снимката на класа си, ако им потрябва. Страстта на майка им към предметите, към притежанията — към неща, които можеш да държиш в ръка и да им придаваш по-дълбок смисъл — граничеше с маниакалност, а въодушевлението ѝ да събира разни неща беше толкова силно, че човек трудно би могъл да не му се подчини. Всичко се пазеше, нищо не се хвърляше, цареше ревностно придържане към традициите. Да вземем за пример ножа.
Сандъкът на Лоръл беше натикан до един счупен радиатор, който баща им така и не оправи. Позна, че е нейният, още преди да прочете името си, изписано отгоре с шаблон. Кафеникавите кожени ремъци и счупеният катинар бяха неопровержимо показателни. Сърцето ѝ трепна, щом го зърна, и я изпълни очакване за нещата, които щеше да види вътре. Странно колко ясно изникна в съзнанието ѝ предмет, за който не се беше сещала от десетилетия. Знаеше точно какво търси, как ще го усети в ръката си, емоциите, които ще предизвика откриването му. Докато развързваше ремъците, до нея коленичи бледо нейно привидение от последния път, когато беше сторила същото.