Сандъкът миришеше на влага, на прах и на стар одеколон със забравено име, но уханието му отново я накара да се почувства шестнайсетгодишна. Беше пълен с хартии: дневници, снимки писма, училищни доклади, няколко кройки за бермуди, обаче Лоръл не спираше, за да ги разглежда. Вадеше бързо папка след папка и бързо ги преглеждаше.
Някъде по средата на сандъка в левия ъгъл намери каквото търсеше. Тъничка книжка, съвсем неугледна, обаче за Лоръл бе изпълнена с трепетни спомени.
Преди няколко години ѝ бяха предложили ролята на Мег в "Рожден ден" — за нея беше шанс да играе в театър "Литълтън", обаче Лоръл отказа. Единствено тогава постави личния си живот пред кариерата. Оправда се с графика си за снимките на филм, което не беше съвсем невярно, но не беше и съвсем вярно. Налагаше се да увърта. Не можеше да го направи. Пиесата беше неотлъчно свързана с лятото на 1961 година, когато я беше чела отново и отново, след като ѝ я даде онова момче — не помнеше името му, странно, а беше луда по него. Запомни репликите и насити сцените с гнева и безсилието, които трупаше в себе си. После по алеята им се зададе онзи мъж и фактът, че Лоръл физически страдаше, замислеше ли се по-сериозно за пиесата, страшно се замъгли в съзнанието и в сърцето ѝ.
Кожата ѝ и сега беше станала лепкава от пот, пулсът ѝ се беше ускорил. Радваше се, че ѝ трябва не пиесата, а онова, което беше пъхнала вътре. Още си бяха там, личеше си по грубите ръбове на хартията, щръкнали между страниците. Две вестникарски статии: първата беше доста неясен репортаж от долнопробния местен вестник за човек, умрял през лятото в Съфък; а втората беше некролог от "Таймс", откъснат тайно от вестника, който бащата на приятелката ѝ носеше от Лондон всеки ден.
— Вижте това — каза той една вечер, когато Лоръл гостуваше на Шърли. — Материал за онзи мъж, който умря близо до вашата къща, Лоръл.
Беше дълга статия, защото се оказало, че човекът не е онзи заподозрян. Много преди появата му в Грийнейкърс той доста се отличил и дори се прославил. Нямал деца, но преди време имал съпруга.
Крушката, която се поклащаше самотно над главата ѝ, не беше достатъчно силна, за да може Лоръл да чете, затова тя затвори сандъка и отнесе книжката долу.
Щеше да нощува в детската им — поредната проява на сложната йерархия между сестрите, — а леглото беше оправено и застлано с чисти чаршафи. Някой, вероятно Роуз, вече беше качил куфара ѝ, но Лоръл не го разопакова. Отвори широко прозореца и приседна на перваза.
С цигара между пръстите извади статиите измежду страниците. Подмина репортажа от местния вестник и предпочете да вземе некролога. Прегледа разказа за ранните години от живота на Хенри Роланд Дженкис с очакване очите ѝ да попаднат на онова, което знаеше, че е там.
Името изскочи в края на първата третина от материала.
Вивиан.
Лоръл се върна назад и прочете цялото изречение: "През 1938 година Дженкинс се жени за Вивиан Лонгмайър, родена в Куинсланд, Австралия, но отгледана от чичо си в Оксфордшър". Плъзна поглед по-надолу и прочете: "Вивиан Дженкинс загива през 1941 година по време на тежка бомбардировка в Нотинг Хил".
Лоръл дръпна силно от цигарата и забеляза, че пръстите ѝ треперят.
Разбира се, възможно бе да има две жени на име Вивиан, и двете австралийки.
Възможно беше приятелката на майка ѝ от военните години да не е свързана с австралийката Вивиан, чийто съпруг беше умрял пред прага им.
Но беше малко вероятно, нали?
А ако майка ѝ е познавала Вивиан Дженкинс, значи със сигурност е познавала и Хенри Дженкинс. "Много време мина, Дороти", беше казал той и Лоръл бе забелязала страха, изписал се по лицето на майка ѝ.
Вратата се отвори и на прага застана Роуз.
— Добре ли си? — попита тя и сбърчи нос заради цигарения дим.
— С лечебна цел — показа цигарата Лоръл с трепереща ръка и после я изнесе извън прозореца. — Не казвай на нашите, че ще ме накажат.
— Няма да издам тайната ти. — Роуз се приближи и и подаде малка книжка. — Опасявам се, че е доста оръфана.
Слабо казано. Предната корица на книгата се държеше буквално на конци, а зелената ѝ платнена основа се беше обезцветила от мръсотия и вероятно, съдейки по смътно доловимия мирис на пушек — от сажди. Лоръл внимателно разгърна първите страници до титула. На фронтисписа с черно мастило пишеше следното: На Дороти. Истинският приятел е светлина в мрака, Вивиан.
— Сигурно е била важна за нея — отбеляза Роуз. — Не беше върху полицата с останалите, а в раклата ѝ. Държала я е там през всичките тези години.