— Бъркала си в раклата ѝ?!
Майка им доста строго държеше на личното пространство и неговото спазване.
Роуз се изчерви.
— Не ме гледай така, Лол, не съм отключила катинара с пила за нокти. Преди няколко месеца, точно преди да влезе в болницата, тя ме помоли да ѝ донеса книгата.
— Дала ти е ключа?
— Неохотно, едва след като я хванах да опитва сама да се качи по стълбата.
— Не може да бъде!
— Напротив.
— Непоправима е.
— Същата е като теб, Лол.
Роуз не го каза злобно, но Лоръл трепна от думите ѝ. Връхлетя я спомен: вечерта, когато съобщи на родителите си, че заминава за Лондон, за да учи в театралното училище. Бяха шокирани и нещастни: засегнати, че е ходила на прослушване зад гърба им, непреклонни, че е твърде малка, за да се отделя от къщи, притеснени, че заминава, без да е завършила гимназия. Накараха я да седне на масата в кухнята и се редуваха да излагат разумни аргументи с преувеличено спокойни гласове. Лоръл се постара да изглежда отегчена, а когато приключиха, заяви с цялата нацупена настойчивост, която можеш да очакваш от объркан и изпълнен с негодувание тийнейджър: "Заминавам. Каквото и да говорите, няма да променя намерението си. Това искам".
— Твърде млада си, за да знаеш какво искаш всъщност — отговори майка ѝ. — Хората се променят, съзряват, вземат по-добри решения. Познавам те, Лоръл…
— Не ме познаваш.
— Знам. Че си твърдоглава. Знам, че си упорита и си си наумила да бъдеш различна, че имаш мечти, точно като мен някога…
— Изобщо не приличам на теб — тросна се Лоръл в този момент и резките ѝ думи пронизаха като острие и бездруго разклатеното самообладание на майка ѝ. — Никога няма да направя нещата, които ти си направила.
— Стига толкова! — обгърна раменете на жена си Стивън Никълсън. Даде знак на Лоръл да се качва да си ляга, но я предупреди, че разговорът им изобщо не е приключил.
Лоръл лежеше в леглото и кипеше, а часовете се нижеха. Не беше сигурна къде са сестрите ѝ, знаеше само, че са отведени някъде, за да не прекъсват наказанието ѝ. За пръв път се караше с родителите си и беше едновременно съсипана и превъзбудена. Животът ѝ, изглежда, никога нямаше да бъде същият.
Още лежеше в тъмното, когато вратата се отвори и някой предпазливо тръгна към нея. Лоръл усети как краят на леглото хлътва, когато човекът седна, после чу гласа на майка си. Личеше си, че е плакала, и когато Лоръл го разбра и проумя, че причината е тя, ѝ се прииска да увие ръце около шията на мама и никога да не я пуска.
— Съжалявам, че се скарахме — каза Дороти и сноп лунна светлина от прозореца озари лицето ѝ. — Колко странно се развиха нещата. Никога не съм допускала, че ще се карам с дъщеря си. Като малка се забърквах в неприятности — винаги съм се чувствала различна от родителите си. Обичах ги, разбира се, но не съм сигурна, че те бяха в състояние да се справят с мен. Въобразявах си, че знам най-добре, и изобщо не ги слушах.
Лоръл се подсмихна, неуверена накъде поема разговорът, но доволна, че вътрешностите ѝ вече не бушуват като вряща лава.
— Двете с теб си приличаме — продължи майка ѝ. — Сигурно затова толкова много се притеснявам да не допуснеш моите грешки.
— Обаче аз не допускам грешка. — Лоръл се надигна и се облегна на възглавниците си. — Не разбираш ли? Искам да стана актриса — театралното училище е идеалното място за човек като мен.
— Лоръл…
— Представи си, че си на седемнайсет, мамо, и целият живот е пред теб. Има ли друго място, на което ти се иска да бъдеш повече, отколкото в Лондон?
Не зададе правилния въпрос — майка ѝ никога не бе проявява, ла желание да замине за Лондон.
Смълчаха се и отвън един кос призова приятелите си.
— Не — отвърна най-сетне Дороти тихо и малко тъжно и се пресегна да погали връхчетата на косата на Лоръл. — Не, май няма.
Сега Лоръл се смути, че още тогава е била толкова самовлюбена, че не се е зачудила и не е попитала каква всъщност е била майка ѝ на седемнайсет, за какво е мечтаела и какви грешки е направила, които толкова силно не иска дъщеря ѝ да повтори.
* * *
Лоръл вдигна книгата, която ѝ беше дала Роуз, и каза по-треперливо, отколкото ѝ се искаше:
— Странно е да видиш нещо нейно отпреди, нали?
— Отпреди кое?
— Отпреди нас. Преди това място. Преди да ни бъде майка Само си представи — когато са ѝ дали тази книга, когато е направена снимката с Вивиан, тя не е имала никаква представа, че ние сме там някъде в очакване да съществуваме.
— Нищо чудно, че се усмихва толкова лъчезарно на снимката.