Лоръл не се засмя.
— Някога замисляла ли си се за нея, Роузи?
— За мама ли? Разбира се…
— Не за мама, а за онази млада жена. Тогава е била различна имала е живот, за който нищо не знаем. Някога питала ли си се каква е била, какво е искала, как е гледала на нещата… — погледна Лоръл крадешком към сестра си, — …какви тайни е имала?
Роуз се усмихна неуверено и Лоръл поклати глава.
— Не ми обръщай внимание. Малко съм сантиментална тази вечер. Сигурно защото отново съм в къщата. В предишната си стая. — Тя се насили да звучи бодро, макар да не се чувстваше така. — Помниш ли как хъркаше Айрис?
Роуз се засмя:
— По-силно от татко! Дали положението се е подобрило?
— Май предстои да разберем. Лягаш ли си вече?
— Мислех да си взема вана, преди другите да приключат Дафни да окупира огледалото. — Тя снижи глас и повдигна едната си вежда. — Тя дали…?
— Така изглежда.
Роуз направи гримаса и възкликна:
— Ама че са странни хората! — Излезе и затвори вратата.
Усмивката на Лоръл помръкна, когато стъпките на сестра и заглъхнаха по коридора. Обърна се и погледна към нощното небе. Вратата на банята се затвори и тръбите започнаха да свистят в стената зад нея.
Преди петдесет години, осведоми Лоръл едно далечно съзвездие, майка ми уби един човек. Твърдеше, че е при самозащита, обаче аз видях. Замахна с ножа и го прониза, а мъжът се строполи заднишком на земята, където тревата беше оредяла и цъфтяха теменужки. Тя го познаваше и беше изплашена, нямам представа защо.
Изведнъж на Лоръл ѝ се стори, че всичко отсъстващо от собствения ѝ живот, всяка загуба и тъга, всеки кошмар в мрака, всяка връхлетяла изневиделица меланхолия приемат смътното очертание на един и същ останал без отговор въпрос, на нещо, което съществуваше, откакто тя беше на шестнайсет — неизречената тайна на майка ѝ.
— Коя си ти, Дороти? — тихичко изрече тя. — Коя си била, преди да станеш мама?
7
Влакът Ковънтри — Лондон, 1938 г.
Дороти Смитам беше на седемнайсет години, когато узна със сигурност, че е откраднато бебе. Това беше единственото обяснение. Истината ѝ просветна като бял ден една събота сутрин към единайсет часа, докато наблюдаваше как баща ѝ върти молив между пръстите си, бавно прокарва език по долната си устна и после отбелязва в черното се тефтерче точната сума (24 пенса), която е платил на шофьора на таксито, за да откара семейството и багажа до гарата. Списъкът и неговото попълване щяха да ангажират вниманието му през по-голямата част от престоя им в Борнмът, а след завръщането на семейството в Ковънтри щяха да прекарат една ликуваща вечер в анализиране на съдържанието му, на която всички щяха неохотно д присъстват. Щяха да чертаят таблици, да правят сравнения с резултатите от предишната година (и дори за цялото предходно десетилетие, ако имаха късмет) и щяха да дават обещания следващата година да се справят още по-добре, преди, освежен от годишния си отпуск, баща им да се върне на службата си като счетоводител в "X. Дж. Уокър", производител на велосипеди, и да се захване здраво за работа за още една година.
Майката на Дороти седеше в ъгъла на вагона, попиваше памучна носна кърпичка ноздрите си. Правеше го скришом, кърпичката през повечето време оставаше скрита в дланта ѝ, а след лекото потупване тя стрелваше мъжа си с поглед, за да се увери, че не го е обезпокоила и той все още се взира с начумерено удоволствие в тефтерчето си. Ама наистина само Джанис Смитам можеше да настива с удивително упорство в навечерието на летния отпуск. Постоянството ѝ беше възхитително и Доли вероятно би приветствала предаността на майка си към навика, ако не беше съпровождащото гъгнене — толкова извинително и покорно, — от което ѝ идеше да прониже собствените си тъпанчета с подострения молив на татко. Майка ѝ прекарваше двете седмици на морето еднакво всяка година: като караше баща ѝ да се чувства като краля на пясъчния замък, като се тревожи за кройката на банския на Доли и се притеснява дали Кътбърт се сприятелява с "подходящи" момчета.
Горкичкият Кътбърт. Беше прекрасно бебе, което само гукаше щастливо, хилеше се беззъбо и имаше прелестния навик да ревва, когато Доли излезе от стаята. Колкото повече растеше обаче, колкото повече се увеличаваха годините му, толкова по-ясно ставаше, че брат ѝ е поел към челен сблъсък със съдбата — щеше да се превърне в двойник на господин Артър Смитам. Което за жалост означаваше, че въпреки обичливата привързаност помежду им, Доли и Кътбърт просто нямаше как да са една плът и кръв, и от само себе си се налагаше въпросът кои са истинските ѝ родители и как изобщо се е забъркала с тази жалка група хорица.