Запази тайната си, не беше напълно сигурна какво да прави с нея, още по-малко — как да я обясни на някой друг, но това трая до следващата вечер, когато ръката на Били я обгърна, а бузата ѝ се оказа силно притисната към коженото му яке. И пред него призна всичко Лоръл извади писмото му от книгата и го прочете отново. Беше кратко, той ѝ съобщаваше само, че ще я чака с мотора си в края на уличката в два и половина в събота следобед — имало едно местенце, което искал да ѝ покаже, любимото му място по брега.
Лоръл погледна часовника си. Оставаха по-малко от два часа.
Когато тя му разказа за представлението на "Рожден ден" и как то я е накарало да се почувства, той кимна и на свой ред разказа на Лоръл за Лондон, за театрите и за групите, които беше слушал в безименни нощи клубове, а тя съзря бляскави възможности. После я бе целунал, първата ѝ истинска целувка, и електрическата крушка в главата ѝ избухна и всичко стана бяло.
Лоръл се премести там, където Дафни бе подпряла огледалцето си, и се взря в отражението си, сравнявайки малките черни линии, които прилежно бе нарисувала в ъгъла на всяко око. Доволна, че са равни, тя приглади бретона си и се опита да потисне мрачното отвратително чувство, че е забравила нещо важно. Беше се сетила за плажна хавлия, вече бе облякла банския си костюм под роклята, казала бе на родителите си, че госпожа Ходжкинс се нуждае от нея още няколко часа, за да изчисти и помете салона.
Лоръл отмести поглед от огледалото и изгриза щръкнало парченце от нокътя си. Наистина не беше привично за нея да се измъква тайно; беше добро момиче, всички го казваха: учителите, майките на приятели, госпожа Ходжкинс, но имаше ли избор? Нима бе възможно да обясни на майка си и на баща си?
Сигурна беше, че родителите ѝ никога не са изпитвали любов — няма значение какви истории за запознанството си разказваха охотно. Да, обичаха се много, но това беше сигурната обич между възрастни, която се изразява в разтриване на рамене и несекващо поднасяне на чай. Не, гневно въздъхна Лоръл, те със сигурност не познаваха другата любов, тази с фойерверки и лудо биещи сърца, и с физически желания — изчерви се тя.
Топъл порив на вятъра донесе отдалече смеха на майка ѝ заедно със смътното усещане, че тя стои пред пропаст в живота си, и събуди у Лоръл нежност. Милата мама! Не беше виновна, че младостта ѝ бе погубена от войната. Нито, че е била на двайсет и пет, когато срещнала татко и се оженили; че и досега демонстрираше способността си да прави лодки от хартия, когато някой от тях се нуждае от ободряване; че най-вълнуващото за нея събитие през лятото е да спечели наградата на селския клуб по градинарство и снимката ѝ да бъде публикувана във вестника (не само в местния вестник — статията излизаше и в лондонската преса, нещо извънредно за регионално събитие. Бащата на Шърли, адвокат, радостно я бе изрязал от вестника и я бе донесъл да им я покаже).
Когато татко закачи изрезката на новия хладилник, мама се смути престорено и се възпротиви, но само с половин уста — не свали снимката. Не, тя се гордееше с невероятно дългите шушулки боб, наистина се гордееше, и точно това имаше предвид Лоръл. Изплю парченцето от нокътя си. По някаква неописуема причина изглеждаше по-мило да измамиш човек, който се гордее с бобови шушулки, отколкото да го накараш да приеме, че светът се е променил.
Лоръл нямаше много опит в маменето. Семейството ѝ беше задружно — всички нейни приятели го отбелязваха. И пред нея и със сигурност зад гърба ѝ. От гледна точка на външните хора семейство Никълсън се бяха отдали на силно подозрителния грях да се харесват един друг. Но напоследък нещата се промениха. Макар да правеше всички обичайни неща, Лоръл усещаше нова, странна отдалеченост. Летният бриз разпиля коса по бузата ѝ и тя леко се намръщи. Вечер, докато седяха около масата и баща ѝ пускаше милите си шеги, съвсем не забавни, но въпреки това посрещани с всеобщ смях, Лоръл сякаш наблюдавате близките си отвън — сякаш те седяха в купе във влака, споделяха старите семейни традиции, а тя стоеше сама на гарата и гледаше как се отдалечават.
Само дето тъкмо тя щеше да ги напусне, и то скоро. Проучила беше нещата: трябваше да отиде в Централното театрално училище. Чудеше се какво ли ще кажат родителите ѝ, когато им съобщи, че иска да замине. Не бяха твърде светски настроени — майка ѝ не бе ходила в Лондон, откакто Лоръл се бе родила — и дори беглото предположение, че най-голямата им дъщеря смята да се премести там, да не говорим за планирания от нея съмнителен живот в театъра, вероятно щеше да им докара удар.