Изключителни. Доли премисли думата. Изключителни. Не беше като тях, обикновените Смитам, и със сигурност нямаше да стане. Животът ѝ щеше да бъде ярък и прекрасен. Щеше да танцува извън квадратчето на "приличното" поведение, в което майка ѝ и баща ѝ толкова държаха да я затворят. Може би дори самата тя щеше да избяга в някой цирк и да опита късмета си под големия купол.
Влакът забавяше ход — наближаваха гара Юстън. Лондонските къщи се виждаха нагъсто през прозореца и Доли усети тръпка на вълнение. Лондон! Великолепен градски водовъртеж (така поне пишеше в пътеводителя за Лондон, който тя криеше в чекмеджето с бельото си), пълен с театри, нощни забавления и наистина изискани хора, които водят страхотен живот.
Когато беше по-малка, баща ѝ понякога ходеше в Лондон по работа. Тя очакваше е нетърпение тези нощи, взираше се да го зърне през перилата, когато майка ѝ вече я мислеше за заспала. Чуваше ключа му в ключалката, притаяваше дъх и после той се прибираше. Майка ѝ му вземаше палтото, а всичко в него показваше, че е бил някъде, че е малко по-важен отпреди. Доли никога не би се осмелила да го разпита за пътуването, защото още тогава се бе досетила, че истината ще бъде само злощастна имитация на фантазиите ѝ. Въпреки това сега погледна към баща си с надеждата да срещне очите му и да съзре в тях доказателство, че и той усеща привличането на големия град, през който минаваха в момента.
Не го усещаше. Артър Смитам виждаше само тефтерчето си в момента — първата страница, на която старателно си бе отбелязал разписанието на влака и номерата на пероните. Ъгълчетата на устните му потръпнаха и сърцето на Доли се сви. Тя се подготви за паниката, която знаеше, че ще последва: винаги настъпваше, въпреки че си предвиждаха много време, въпреки че правеха същото пътуване всяка година и въпреки че останалите хора преспокойно успяваха да хващат влаковете от точка А до точка Б и после от точка Б до точка В. И наистина, изтръпна тя с предвидливо очакване, ето го и призива за битка!
— Да не се разпръсваме, докато хванем такси! — Неустрашим опит от страна на предводителя им да запази спокойствие в лицето на предстоящото изпитание. Той потърси шапката си на рафта за багаж.
— Кътбърт, дай ръка — притеснено нареди мама.
— Не искам…
— Всеки отговаря за багажа си — продължи татко, извисявайки глас в рядък прилив на вълнение. — Стискайте здраво стиковете и ракетите си. И гледайте да не попадате зад пътници, които куцат или са с бастуни. Не бива да допускаме никой да ни забави.
Добре облечен мъж, който пътуваше в техния вагон, метна кос поглед към баща ѝ и Доли се запита — не за пръв път — дали е възможно да изчезне само ако го поиска достатъчно силно.
* * *
Семейство Смитам имаха навик, усъвършенстван и непоклатимо установен през дългогодишните абсолютно еднакви почивки, да тръгват към морето веднага след закуска. Баща им отдавна беше постановил, че наемането на къщичка на плажа е ненужен лукс, който насърчава перченето, затова ранното пристигане беше от огромно значение, ако искаха да си осигурят прилично място преди пристигането на тълпите. Една сутрин госпожа Дженингс ги задържа в трапезарията на "Белвю" по-късно от обикновено, запари чая им прекалено и после адски бавно им донесе нов. Безпокойството на баща им растеше — белите му платнени обувки го призоваваха въпреки щръкналите лепенки, които беше принуден да сложи на петите си след натоварването от предишния ден, — обаче беше немислимо да прекъсне хазайката им. А Адам Смитам не правеше немислими неща. В крайна сметка ги спаси Кътбърт. Той погледна към корабния часовник над рамкираната снимка на пристана, преглътна наведнъж цяло яйце на очи и възкликна:
— Майчице! Вече е станало девет и половина!
Дори госпожа Дженингс не можеше да оспори този факт, отстъпи назад към вратата на кухнята и им пожела приятна сутрин.
— А какъв ден ни очаква, какъв прекрасен ден!
Денят наистина беше прекрасен. Беше един от онези божествени летни дни, когато небето е ясно, духа топъл ветрец и човек просто усеща, че го очаква нещо вълнуващо. Когато стигнаха на дъсчената алея, тъкмо пристигаше туристически автобус и господин Смитам пришпори семейството си, за да изпреварят навалицата. Със собственическото излъчване на хора, резервирали двуседмичната си почивка още през февруари и платили изцяло през март, господин и госпожа Смитам огледаха бегло туристите. Бяха натрапници и нахалници, които лагеруват на техния плаж, тълпят се на техния пристан и се редят на опашка за техния сладолед.