Дороти поизостана на няколко крачки от семейството си, поведено от техния безстрашен лидер, което се запъти покрай естрадата на оркестъра, за да пресече пътя на натрапниците. Качиха се по стълбите с величието на победители и заеха място точно до каменната стена. Баща им остави кошницата за пикник и пъхна палци в колана на панталона, огледа се наляво-надясно и накрая оповести:
— Точно така. — После добави със самодоволна усмивка: — И то на няма и сто крачки от пансиона ни. По-малко от сто крачки!
— Можем дори да махнем за поздрав на госпожа Дженингс — отбеляза мама, която се възползваше от всяка възможност да достави удоволствие на съпруга си.
Дороти успя да издокара тъничка насърчителна усмивка и после съсредоточено се зае да оправя ъглите на кърпата си. Разбира се, от мястото си не виждаха "Белвю". В пълна противоположност с името си (дадено му с неприсъща за намусената госпожа Дженингс надежда, която веднъж прекарала "цял месец" в Париж), пансионът се намираше по средата на Литъл Колинс Стрийт, която доста криволичеше преди дъсчената крайбрежна алея. Ето защо гледката не беше особено хубава — сивкави отрязъци от центъра на града, от стаите отпред, от тръбите на една къща близнак отзад, — пък и сградата не беше френска, затова според Дороти каламбурът беше съвсем безсмислен. Тя втри хладния крем на "Пондс" в изгорелите си рамене и се скри зад списанието си, като от време на време стрелкаше с поглед по-заможните и по-красиви хора, които се излежаваха и се смееха по балконите на близките къщички.
* * *
И особено едно момиче. Имаше руса коса, леко почерняла на слънцето кожа и сладурански трапчинки, когато се смееше, а тя го правеше често. Доли не можеше да откъсне поглед от нея. Как се движеше с котешка грациозност на онзи балкон, топла и самоуверена, как се пресягаше да погали по ръката първо един, после друг приятел, как вирваше брадичка, как се усмихваше, захапала устна, само на най-красивия младеж, как потрепваше сребристата ѝ сатенена рокля на повея на вятъра. Вятърът! Дори природата познаваше правилата. Докато Доли се печеше в лагера на семейство Смитам, по челото ѝ избиваха капчици пот и банският залепваше за тялото ѝ, онази сребриста рокля пърхаше мъчително високо горе.
— Кой ще играе крикет?
Доли се сниши още повече зад списанието си.
— Аз, аз! — провикна се Кътбърт и заподскача от единия си крак (вече изгорял) на другия. — Аз ще подавам топката, татко може ли? Може ли? Моля те, моля те!
Сянката на татко донесе мигновено облекчение от палещото слънце.
— Дороти? Ти обичаш да си първа.
Погледът ѝ обходи подадената бухалка, заобленото коремче на баща ѝ, късчето от бърканите яйца, полепнало по мустаците му. И в съзнанието ѝ пробяга образът на красивото засмяно момиче със сребристата рокля, което се шегуваше и флиртуваше с приятелите си, а наблизо нямаше и помен от родители.
— Май ще пропусна, благодаря, татко — тихо отвърна тя. — Боли ме главата.
Главоболията намирисваха на "женски работи", затова устните на господин Смитам се свиха ужасено и отвратено. Той кимна и отстъпи назад:
— Ами, почивай си тогава, не се напрягай.
— Хайде, татко! — провикна се Кътбърт. — Боб Уайът е застанал на пътечката, покажи му как се прави.
След подобен боен призив на баща им не му оставаше друго освен да действа. Завъртя се на пети и пое по плажа, облегнал бухалката си на рамо, с наперената походка на много по-млад и атлетичен мъж. Играта започна и Доли се прилепи още по-плътно към стената. Миналата слава на Артър Смитам като играч на крикет беше част от великата семейна история, затова играта по време на почивката им беше свещена институция.
С частица от себе си Доли се ненавиждаше, задето се държи така — в крайна сметка, сигурно за последен път идваше на ежегодната семейна почивка, — обаче просто не можеше да се отърси от това ужасно настроение. С всеки изминал ден усещаше как пропастта между нея и другите от семейството ѝ се увеличава. Не че не ги обичаше, просто напоследък кой знае защо я влудяваха, особено Кътбърт. Открай време усещаше, че е различна, в това нямаше нищо ново, но напоследък положението определено се беше влошило. На вечеря баща ѝ беше започнал да обсъжда какво ще стане, когато Доли завърши училище през септември. Във фабриката за велосипеди щяло да се освободи място за помощник-секретарка и след трийсет години служба той все щял да понатисне тук-там и да убеди главната секретарка да назначи Доли. При тези думи баща ѝ винаги се усмихваше и намигаше, все едно правеше на Доли огромна услуга и тя трябва да му е признателна. А на нея ѝ идеше да се разпищи като героиня от филм на ужасите. Не ѝ хрумваше по-отвратителна възможност. Нещо повече, не можеше да повярва, че след седемнайсет години Артър Смитам — собственият ѝ баща — изобщо не я разбира.