Откъм пясъка долетя вик: "Шест!", и Доли надникна над женското си списание и видя как баща ѝ мята бухалката си на рамо като мускет и хуква между импровизираните вратички. До нея Джанис Смитам излъчваше напрегнати насърчения, провикваше се колебливо "Страхотно представление!" и "Добра работа!", последвани бързо от отчаяни възгласи "Внимавай" или "Не толкова бързо", или "Дишай, Кътбърт, не забравяй, че имаш астма!", докато момчето гонеше топката си към водата. Доли огледа спретнатата накъдрена коса на майка си, благоприличната кройка на банския ѝ, старанието, с което тя се представяше пред света така, че да предизвика минимално въздействие, и въздъхна озадачено и разпалено. Най-силно я дразнеше фактът, че майка ѝ не можеше да проумее къде е проблемът, свързан с бъдещето на Доли.
Когато за пръв път проумя, че баща ѝ говори сериозно за фабриката за велосипеди, Доли се бе надявала майка ѝ да се усмихне любезно на предложението и после да изтъкне, че, естествено, има много по-вълнуващи неща, които би могла да прави дъщери им. Защото, макар Доли понякога да се забавляваше с мисълта че е разменена след раждането си, всъщност не го вярваше. Никой, който я видеше редом до майка ѝ, не би могъл да задържи подобна мисъл. Джанис и Дороти Смитам имаха шоколадовокафява коса, високи скули и пищен бюст. Както неотдавна научи Доли, имаха и още нещо общо.
Направи въпросното откритие, докато търсеше стика за xокей по лавиците в гаража: пастелносиня кутия от обувки в дъното на най-горната полица. Кутията тутакси ѝ се стори позната, но Доли се сети защо едва след няколко секунди. Спомни си как майка ѝ седи на ръба на двойното легло в спалнята им с татко със синята кутия в скута и неразгадаемо изражение на лицето, докато преглеждаше съдържанието ѝ. Беше интимен личен момент и Доли веднага усети, че е най-добре да се отдръпне, но се запита какво ли има в онази кутия, помъчи се да си представи какво може да съдържа тя, че майка ѝ да добие толкова замечтан и объркан вид и да изглежда едновременно млада и стара.
Останала сама в гаража, Доли вдигна капака на кутията и всичко се изясни. Вътре бяха късчетата от друг живот: програми за вокални концерти, сини лентички на наградите за първо място и певчески конкурси, грамота, според които Джанис Уилямс беше певицата с най-красивия глас. Имаше дори изрезка от вестник с нейна снимка: красива млада жена с искрящи очи, прелестна фигура и целеустремен вид, която няма да поеме по пътя на другите момичета от класа си към скучния и обикновен живот, който ги очакваше.
Само че точно това бе сторила. Доли дълго се взира в снимката. Някога майка ѝ бе имала талант — истински талант, койтоя отличавал и я правел специална, — но за цели седемнайсет години Доли нито веднъж не беше чула Джанис Смитам да пее. Какво се бе случило, че да отнеме гласа на младата жена, заявила навремето пред един вестник: "Най-любимото ми нещо на света е да пея. Когато пея, имам чувството, че летя. Иска ми се някой ден да пея на сцената пред краля"?
Доли имаше усещането, че знае отговора.
— Давай, момче — провикна се баща ѝ от другия край на брега към Кътбърт. — Обаче се изправи, не се прегърбвай.
Артър Смитам, невероятен счетоводител, стожер на фабриката за велосипеди, закрилник на всичко редно и правилно. Враг на всичко изключително.
Доли въздъхна, докато го гледаше как тромаво отскача от вратичката и се извива, за да подаде топката на Кътбърт. Може и да беше надвил майка ѝ и да я бе убедил да потисне всичко, което я прави специална, обаче нямаше да причини същото на Доли. Тя отказваше да му го позволи.
— Майко — обади се Доли внезапно и пусна списанието в скута си.
— Да. Скъпа? Искаш ли сандвич? Донесла съм и малко пастет от скариди.
Доли си пое дъх: не можеше да повярва, че ще го каже сега, тук, просто така, но вече беше набрала скорост, затова продължи:
— Майко, не искам да работя във фабриката за велосипеди.
— О?
— Не.
— О!
— Няма да понеса да правя едно и също всеки ден, да печатам писма за велосипеди и други подобни глупости, които завършват с "искрено ваш".
Майка ѝ примигна с неразгадаемо празно изражение.
— Разбирам.
— Да.
— И какво искаш да правиш вместо това?
Доли не беше сигурна как да ѝ отговори. Не беше обмислила конкретните подробности, но знаеше, че я очаква нещо различно.