Той обаче не. Имаше си друга работа. Красивото момиче със сърцевидната уста и извивки на тялото, които го изпълваха с мъчителен копнеж, остана само, заряза семейството си и си тръгна от плажа. Младежът също се изправи, метна раницата си през рамо и нахлупи ниско шапката си. Беше чакал тази възможност и не възнамеряваше да я пропилее.
8
Борнмът, 1938 г.
Отначало Доли не го забеляза. Не виждаше почти нищо. Цялото ѝ усърдие беше насочено към това да мига, за да прогони сълзите от безсилие, докато с мъка вървеше по брега към крайбрежната алея. Всичко пред очите ѝ се бе превърна в нагорещена и гневна смесица от пясък, чайки и отвратителни ухилени лица. Знаеше, че не се смеят на нея, съвсем не, но това изобщо нямаше значение. Веселостта им беше като личен удар за нея и влошаваше всичко стократно. Доли не можеше да започне работа в онази фабрика за велосипеди, просто не можеше. Да се омъжи за по-млада версия на баща си и мъничко по мъничко да се превърне в майка си? Беше немислимо — на тях двамата им беше добре, бяха щастливи със съдбата си, обаче Доли искаше повече… просто все още не знаеше какво и къде да го открие.
Замръзна на място. Порив на вятъра, по-силен от предишните, избра тъкмо мига на пристигането ѝ до съблекалните, за да повдигне копринената рокля, да я понесе от перилата и да я запремята по пясъка. Роклята спря току пред нея — великолепно сребристо петно. Защо — пое си тя невярващо въздух — русото момиче с трапчинките не се бе погрижило да я закрепи някак? Как е възможно някой да се държи толкова небрежно към такава красива дреха? Какъв е смисълът да наемаш плажна къщичка, ако не държиш там такива ценни вещи, докато плуваш? Доли поклати глава — момиче с такова пренебрежение към вещите си не заслужава да ги притежава. Роклята беше достойна за принцеса — американска филмова звезда, бляскав модел от списание, богата наследница на почивка на Френската ривиера — и ако Доли не се беше случила там в онзи момент, роклята щеше да продължи полета си към дюните и да се изгуби завинаги.
Вятърът се завърна, роклята се търкулна по-нагоре по брега и изчезна зад плажните къщички. Без да се колебае нито секунда, Доли хукна подире ѝ: да, вярно, момичето се държепк глупаво, обаче Доли нямаше да допусне това божествено парче коприна да пострада.
Представяше си колко признателно ще ѝ бъде момичето, когато ѝ върне роклята. Доли щеше да ѝ обясни какво се е случило — и щеше да се погрижи момичето да не се почувства по-зле, отколкото вече се чувства, — после двете щяха да се смеят как се е разминало на косъм и момичето щеше да предложи на Доли чаша студена лимонада, истинска лимонада, а не воднистата напитка, която госпожа Дженкинс поднасяше в "Белвю". Щяха да се разговорят и да открият, че ги свързват ужасно много неща, докато накрая слънцето ще се спусне ниско по небето и Доли ще каже, че вече наистина трябва да тръгва, а момичето ще се усмихне разочаровано, но после отново ще грейне и ще погали ръката на Доли: "Искаш ли да дойдеш при нас утре сутринта? — ще я покани тя. — Няколко приятели ще се съберем да поиграем тенис на пясъка. Толкова ще е забавно, обещай да дойдеш!" Доли забързано зави покрай плажната къщичка подир сребристата рокля, но установи, че дрехата вече е престанала да се премята по пясъка и се е увила около нечии глезени — някакъв мъж с шапка, който се наведе, за да вдигне дрехата, пръстите му стиснаха плата, от който се посипаха песъчинки, а с тях отлетяха и надеждите на Доли.
За част от секундата Доли бе обзета от неподправено желание да убие онзи мъж в плажната къщичка, да го разкъса с наслада парче по парче. Сърцето ѝ биеше бясно, кожата ѝ настръхна, погледът ѝ се замъгли. Погледна назад към морето: към баща си, който бавно крачеше към клетия смутен Кътбърт, към майка си, все още застинала в мъчителната си умолителна поза, към другите, групата край русото момиче, които се смееха и се пляскаха по коленете, сочейки нелепата сцена.
Магарето изрева измъчено и жалостиво в толкова пълен унисон с чувствата на Доли, че преди да се усети какви ги върши, тя изломоти на мъжа:
— Ей, вие там! — той се канеше да открадне роклята на русото момиче и Доли трябваше да го спре. — Какви ги вършите?
Мъжът вдигна поглед учудено и когато видя красивото му лице под шапката, Доли за миг се стъписа. Поемаше бързи глътки въздух и се чудеше как да постъпи, но когато устните на мъжа лекичко започнаха да се разтеглят в многозначителна усмивка, изведнъж ѝ просветна: