— Попитах ви какви ги вършите — повтори Доли, замаяна и обзета от странна възбуда. — Роклята не е ваша.
Младият мъж понечи да отговори, но в същия миг полицай с нелепото име Саклинг[3], който внушително се приближаваше плажа, стигна до тях.
* * *
Полицай Базил Саклинг сновеше по крайбрежната алея сутрин и не откъсваше очи от плажа. Още с пристигането си забеляза тъмнокосото момиче и оттогава не я изпускаше от поглед. Отклони вниманието си за кратко заради проклетата случка с магарето, а когато отново извърна очи, момичето вече го нямаше. След напрегнати десет минути полицай Саклинг отново я откри зад плажните къщички, повела според него подозрително разпален разговор. Събеседникът ѝ беше не кой да е, а грубоватият младеж, който цяла сутрин се криеше под шапката си зад естрадата.
С ръка върху полицейската си палка полицай Саклинг прекоси плажа, подтичвайки. Придвижването му по пясъка беше по-тромаво, отколкото му се искаше, но той се стараеше. Когато наближи, я чу да казва:
— Роклята не е ваша.
— Всичко наред ли е? — попита полицаят и спря, глътнал корема си. Отблизо тя беше още по-красива. Устните ѝ бяха като папийонка с извити краища. Кожата ѝ беше прасковена — изглеждаше гладка и мека. Сърцевидното ѝ личице беше оградено с лъскави къдрици. — Този господин притеснява ли ви, госпожице? — додаде той.
— О, не, не, господине, ни най-малко. — Лицето ѝ беше румено и полицай Саклинг си даде сметка, че тя всъщност се изчервява. Сигурно не срещаше всекидневно униформени мъже. Наистина беше очарователна. — Господинът тъкмо ми връща нещо.
— Така ли? — Той изгледа намръщено младежа: безочливото му изражение, напереното му поведение, високите скули и арогантните черни очи. Тези очи придаваха на младежа чуждестранен вид, ирландски вид, затова инспекторът присви своите. Младежът премести тежестта си на другия кри отрони тиха въздишка, чиято жаловитост невероятно подразни полицая. — Така ли? — повтори той въпроса си този път по-силно.
Въпреки това отговор не последва и полицай Саклинг стисна палката си по-здраво. Обхвана стегнато с пръсти познатия ствол. Понякога си мислеше, че тя е най-добрият му партньор, със сигурност най-постоянният. Пръстите му изтръпнаха от приятни спомени и той почти се разочарова, когато младежът кимна боязливо.
— В такъв случай побързайте — нареди полицаят. — Върнете въпросната вещ на младата дама.
— Благодаря ви, полицай — каза тя, — много сте мил. — После отново му се усмихна, с което предизвика съвсем не неприятно усещане в панталона на служителя на реда. — Нали разбирате, вятърът я отнесе.
Полицай Саклинг се прокашля и си лепна най-полицейското си изражение:
— Ами добре, госпожице, в такъв случай да ви отведем у дома, какво ще кажете? Далеч от вятъра и от опасностите.
* * *
Доли успя да се отърве от надлежната грижа на инспектор Саклинг, когато стигнаха пред входа на "Белвю". Известно време положението беше леко неприятно — той говореше как ще я изпрати до вътре и ще ѝ поръча чаша хубав чай, "за да си успокои нервите", — но Доли положи огромно усилие да го убеди, че заложбите му ще бъдат пропилени напразно в подобни незначителни занимания и че вместо това би било по-добре той да се върне в района си на плажа.
— В крайна сметка, полицай, сигурно страшно много хора имат нужда да им се притечете на помощ и да ги спасите.
Обсипа го с благодарности — на раздяла той задържа ръката ѝ малко по-дълго от необходимото, което ѝ бе неприятно, защото кожата му беше лепкава, — после Доли показно отвори вратата и влезе. Затвори, но не докрай и през пролуката го наблюдава как наперено поема обратно към крайбрежната алея. Едва когато полицаят се превърна в точица в далечината, Доли пъхна сребристата рокля на сигурно място под една възглавница и крадешком се измъкна отново навън и пое обратно по пътя, по който бяха дошли.
Младежът се навърташе наблизо и я чакаше, облегнат на колона пред един от по-изисканите пансиони. Доли не го удостои с поглед, когато го подмина, просто продължи да върви, изпънала рамене и вирнала глава. Той я последва по алеята, усещаше го, а после и по тясната уличка, която криволичеше от брега. Доли усещаше как сърцето ѝ забива учестено, а когато шумовете от брега заглъхнаха между каменните стени на сградите, тя започна и да го чува. Продължи да крачи по-бързо отпреди. Гуменките ѝ се тътреха по настилката, дишането ѝ се учести и накъса, но тя не спря и не се озърна назад. Знаеше едно местенце, тъмно кръстовище, където се беше губила като по-мъничка, скрита от света, докато родителите ѝ я зовяха по име и се страхуваха от най-лошото.