Доли стигна до мястото и спря, но не се обърна. Стоеше неподвижно и се ослушваше, изчака го да я настигне, да усети диханието му с тила си, близостта му с пламналата си кожа.
Той хвана ръката ѝ и тя ахна. Позволи му бавно да я обърне с лице към себе си и изчака безмълвна, докато той поднесе вътрешната част на китките ѝ към устата си и ги целуна така, че тя потръпна някъде дълбоко отвътре.
— Какво правиш тук? — прошепна Доли.
Устните му продължаваха да докосват кожата ѝ.
— Липсваше ми.
— Минаха само три дни.
Той вдигна рамене и тъмната непокорна къдрица падна върху челото му.
— С влака ли пристигна?
Той кимна бавно веднъж.
— Само за днес ли?
Повторно кимване, полуусмивка.
— Джими! Толкова е далече!
— Трябваше да те видя.
— Ами ако бях останала с нашите на плажа? Ако не бях тръгнала обратно към пансиона, тогава какво?
— Пак щях да те видя, нали?
Доли поклати глава — доволна беше, но се преструваше, че не е.
— Баща ми ще те убие, ако научи.
— Мисля, че ще се справя с него.
Доли се засмя, той винаги успяваше да я разсмее. Това бе едно от нещата, които най-много харесваше у него.
— Ти си луд.
— По теб.
Сега пък това. Той беше луд по нея. Коремът на Доли направи кълбо.
— Хайде, ела — подкани го тя. Има една пътека, която излиза на полето. Там никой няма да ни види.
* * *
— Напи разбираш, че заради теб можеше да ме арестуват!
— О, Джими, прекалено си сериозен.
— Не видя изражението на онзи полицай — беше готов да ме заключи в килията и да изхвърли ключа. Да не говорим как зяпаше теб. — Джими обърна лицето си към нея, но тя не го погледна в очите. На мястото, където лежаха, тревата беше висока и мека. А Доли рееше поглед към небето, тананикаше си тихичко някаква танцова мелодия и правеше ромбове с пръсти. Джими проследи профила ѝ с очи — плавната извивка на челото ѝ, хлътнатината под веждите, която после се извисяваше до очертанието на решителния ѝ нос, внезапното спускане и после плътната заобленост на горната ѝ устна. Божичко, много беше красива! Събуждаше мъчителен копнеж в цялото му тяло и той с огромно усилие на волята успяваше да се сдържи да не се нахвърли отгоре ѝ, да притисне ръцете ѝ под главата и да я обсипе с обезумели целувки.
Обаче не го направи, не по този начин. Джими се държеше благоприлично, макар че това го убиваше. Тя беше ученичка, а той — зрял мъж, на цели деветнайсет години в сравнение с нейните седемнайсет. Две години може и да не изглеждаха много, но двамата принадлежаха на различни светове. Тя живееше в хубава спретната къща с хубавото си спретнато семейство, а той беше напуснал училище на тринайсет, грижеше се за баща си и се захващаше с всякаква противна работа, само и само да свързват двата края. Сапунисваше клиентите в една бръснарница за пет шилинга седмично, помагаше в пекарна за седем шилинга и шест пенса, работеше като носач на строителна площадка извън града за каквато надница му предложеха, а после у дома всяка вечер стъкмяваше нещо от жилавите изрезки от месарницата за чая на баща си. Така живееха и се справяха добре. Открай време снимаше за удоволствие, но сега по неразбираеми за него причини, които Джими не желаеше и да разгадава от страх да не развали всичко, имаше и Доли, а светът бе станал някак по-светъл. За нищо на света нямаше да избързва и да съсипва нещата.
Обаче, боже, колко му беше трудно! Още от първия миг, в който я зърна, седнала с приятелки па една маса в кафенето на ъгъла, с него беше свършено. Вдигна поглед от пратката, която доставяше за бакалина, и тя му се усмихна, все едно са стари приятели, а после се засмя, изчерви се над чашата си ванилов чай и той разбра, че и сто години да живее, няма да зърне по-прелестна гледка. Прониза го електрическата тръпка на любовта от пръв поглед. Смехът ѝ, който му припомни чистата радост от детството, уханието ѝ на топла захар и на бебешко олио, издутината на гърдите ѝ под леката памучна роля — Джими отмести безпомощно глава и насочи вниманието си към кресливата чайка, която прелетя ниско над главата му към морето.
Хоризонтът беше съвършено син, духаше лек ветрец, а уханието на лятото се носеше навсякъде. Джими въздъхна и пусна всичко да отлети с въздишката — сребристата рокля, полицая, неловкостта, че са го възприели като някаква опасност за нея. Нямаше смисъл. Денят беше прелестен и нямаше смисъл от караници, пък и не се беше случило нищо лошо. Никога не се случваше нищо лошо. Игрите, в които Доли изпълняваше роля, го объркваха, не разбираше желанието ѝ да се преструват на нещо, което не са, и не го харесваше особено, обаче на нея ѝ беше толкова приятно, че Джими се съгласяваше.