— Онзи ден ми звъннаха от Лондон, един тип, Лоран.
Доли кимна.
— Основал е списание за фотожурналистика, което се казва "Пикчър Поуст". Ще публикува снимки, които разказват истории. Видял е моите снимки в "Телеграф", Дол, и ме покани да замина да работя с него.
Очакваше тя да се разпищи, да подскочи, да стисне развълнувано ръцете му. Само за това си бе мечтал, откакто намери стария фотоапарат на баща си и на пръсти прекоси тавана, понесъл кутията със снимки в сепия. Обаче Доли не помръдна. На лицето ѝ застина крива усмивка.
— В Лондон ли?
— Да.
— Заминаваш за Лондон, така ли?
— Да. Нали се сещаш: големия град с големия часовник и големия пушек — помъчи се да се пошегува той, но тя не се засмя. Доли примигна няколко пъти и попита, издишайки:
— Кога?
— През септември.
— Там ли ще живееш?
— И ще работя. — Джими се поколеба, явно нещо не беше наред. — Списание за фотожурналистика — неопределено повтори той и се намръщи: — Дол?
Долната ѝ устна трепереше и Джими си помисли, че тя всеки момент ще се разплаче.
— Дол? — разтревожено попита той. — Какво има?
Тя обаче не се разплака. Разпери ръце настрани и после обхвана с тях бузите си.
— Нали щяхме ла се женим?
— Моля?
— Ти каза… и аз си помислих… а сега…
Беше му сърдита, а Джими нямаше никаква представа защо. Доли жестикулираше с две ръце. Бузите и бяха порозовели и тя говореше много бързо и толкова завалено, че той успя да различи само "ферма" и "татко", а после, странно защо "фабрика за велосипеди".
Джими се помъчи да проследи мисълта ѝ, но не успя и се почувства адски безпомощен, когато тя най-сетне изпусна oгромна въздишка, вдигна ръце на хълбоците си и доби толкова изтощен от монолога си вид, толкова възмутен, че на него просто не хрумваше какво да стори, освен да я притисне в прегръдките си да я погали по косата като капризно дете. Можеше да се случи какво ли не. Затова Джими се усмихна мислено, като я усети да се успокоява. Той беше доста стабилен в емоционално отношение и понякога страстната природа на Доли го смайваше. Изблиците ѝ обаче бяха опияняващи: тя никога не беше доволна, когато можеше да бъде възхитена, никога не се дразнеше, когато можеше да се вбеси.
— Мислех, че искаш да се ожениш за мен — каза Дороти и вдигна лице към него, — а вместо това ти заминаваш за Лондон.
Джими не сдържа смеха си:
— Не вместо това. Дол. Господин Лоран ще поеме разноските ми. А аз ще спестявам всяко пени. Шегуваш ли се. Повече oт всичко искам да се оженя за теб! Просто ми се ще да стане както трябва.
— Но то е както трябва, Джими. Ние се обичаме и искаме да бъдем заедно. Фермата с тлъстите кокошки и хамака, а ние двамата танцуваме босоноги…
Джими се усмихна: беше разказал на Доли за детството на баща си във фермата, същите приключенски истории, които страшно го вълнуваха като момче, обаче тя ги украси и ги превърна в свои. Той обожаваше начина, по който Дороти приемаше една проста истина и с невероятното си въображение я превръщаше в същинска прелест със сребристи нишки. Джими обхвана бузата ѝ с ръка.
— Още не мога да си позволя фермата, Дол.
— Тогава циганска къща на колела. С маргаритки по перденцата. И с една кокошка… може би две, за да не се чувстват самотни.
Джими не се сдържа, целуна я. Тя беше млада, беше романтична и беше негова.
— Скоро, Дол, скоро ще имаме всичко, за което сме си мечтали Ще работя усилено — ти само почакай и ще видиш.
Две крякащи чайки прелетяха над пресечката и той плъзна пръсти по затоплените ѝ от слънцето ръце. Тя му позволи да я хване за ръката, а той я стисна силно и я поведе обратно към морето. Джими обичаше мечтите на Доли, нейния заразителен дух, никога не се беше чувствал толкова жив, както откакто я познаваше. Обаче той трябваше да бъде разумен относно бъдещето им, да бъде достатъчно мъдър и за двама им. Не можеше и двамата да станат жертва на фантазии и блянове, нищо хубаво нямаше да излезе от това. Джими беше умен, всички учители му го казваха, докато учеше, преди да дойде ред на баща му. Освен това учеше бързо, вземаше си книги от библиотеката "Буутс" и беше прочел почти всичко в раздела за художествена литература. Липсваше му само изгодна възможност и такава най-сетне му се беше отворила.