Но не преди това.
Джими знаеше от първа ръка какво се случва с хората, които не притежават нищо и се женят по любов. Майка му беше престъпила волята на заможния си баща, за да се омъжи за бащата на Джими, и известно време двамата били блажено щастливи. Но това не продължило дълго. Джими още помнеше объркването си, когато се беше събудил и бе установил, че майка му ги е напуснала. "Просто изчезнала", чуваше да си шушукат хората по улиците и си спомни за представлението на фокусника, което бяха гледали заедно предишната седмица. Дивеше се и си представяше как изчезва майка му, как топлата плът на тялото ѝ се разпада на частици пред очите му. Ако някой беше способен на такова вълшебство, това беше майка му, така заключи Джими.
И както става с много от големите проблеми, връстниците му показаха светлината, преди някой мил възрастен да се досети да стори същото. Майката на малкия Джими Меткалф беше бегълка, беше забегнала с някакъв богаташ и беше оставила горкия Джими без трошица. Джими отнесе новината вкъщи от училищния двор, но баща му не каза почти нищо по въпроса — отслабнал и измъчен, започна да се заседява дълго на прозореца уж в очакване на пощальона и на важно делово писмо. Само потупа Джими по ръката и го уверяваше, че ще се оправят, че двамата ще изплуват, че все още могат да разчитат един на друг. Джими се дразнеше на начина, по който баща му говореше тези неща, сякаш за да убеди себе си, а не сина си.
Джими облегна чело на прозореца на влака и са загледа как релсите прелитат отдолу. Баща му. Старецът беше единствената пречка пред плановете му за Лондон. Не можеше да го остави сам в Ковънтри, не и в днешно време, обаче той се отнасяше сантиментално към къщата, в която беше отраснал Джими. Напоследък мислите му блуждаеха и Джими го сварваше да подрежда масата за майка му или, още по-лошо, да седи на прозореца като преди и да я чака да си дойде.
Влакът спря на гара "Уотърлу" и Джими преметна раницата през рамо. Щеше да намери начин. Сигурен беше. Бъдещето се простираше пред него и Джими беше твърдо решен да бъде на висота. Стисна здраво фотоапарата си, скокна от вагона и се прави към метрото, за да хване влака за Ковънтри.
* * *
А междувременно Доли стоеше пред огледалото на вратата на гардероба в стаята си в "Белвю", загърната с превъзходната сребриста коприна. Разбира се, по-късно щеше да я върне. Обаче би било престъпление, ако преди това не я пробва. Тя се изпъчи и се огледа. Издигането и спускането на гърдите ѝ, като дишаше, разголените от деколтето кости, живите дипли на роклята върху кожата ѝ. Никога преди не беше носила подобна дреха, в еднообразния гардероб на майка ѝ също нямаше такова нещо. Дори майката на Кейтлин нямаше рокля като тази. Доли се преобрази.
Искаше ѝ се Джими да може да я види сега, облечена така. Доли докосна устните си и дишането ѝ се учести при спомена за целувката му, за тежкия му поглед, който я бе приковал, за изражението му, след като я снима. Това беше първата ѝ истинска целувка. Тя беше различен човек в сравнение със сутринта.
Питаше се дали родителите ѝ ще забележат, дали е очевидно за всички, че мъж като Джими, зрял мъж, малко грубоват, с отрудени ръце и с работа в Лондон като фотограф я е гледал с желание и я е целунал съвсем сериозно.
Доли приглади роклята върху бедрата си. Усмихна се за поздрав на невидима приятелка. Засмя се на нечута шега. И после се завъртя и се строполи гърбом върху тясното легло с разперени пъце. Лондон — изрече тя гласно на боята, която се белеше и се къдреше от тавана. Доли взе решение и вълнението беше почти смъртоносно. Щеше да замине за Лондон, щеше да съобщи на родителите си веднага след почивката, когато всички се върнат в Ковънтри. Майка ѝ и баща ѝ изобщо нямаше да са доволни, обаче това си беше животът на Доли, а тя нямаше да допусне да я уплаши общоприетото. Не ѝ беше мястото във фабриката за велосипеди, щеше да прави каквото си пожелае. Очакваха я приключения по широкия свят — Доли просто трябваше да отиде да ги намери.
9
Лондон, 2011 г.
Беше сива и мрачна сутрин и Лоръл остана доволна, че си е взела по-дебелото палто. Продуцентите на документалния филм бяха предложили да изпратят кола, но тя отказа — хотелът не беше далеч, предпочиташе да върви пеша. И го направи. Открай време обичаше да се разхожда, а напоследък допълнителната полза беше, че лекарите бяха доволни. Днес обаче ѝ беше особен приятно да повърви, защото с малко късмет чистият въздух щеше да ѝ помогне да проясни мислите си. Чувстваше се необичайно напрегната за интервюто този следобед. Само като си помислеше за блесналите прожектори, за немигащото око на камерата, за въпросите на приветливия журналист, и пръстите ѝ се заравяха в чантата за цигара. Дотук с доволството на лекарите.