Случи се бързо.
Лоръл завинаги щеше да помни яркия сребрист проблясък. Начинът, по който слънчевата светлина улови металното острие, направи случилото се красиво за един-единствен миг.
След това ножът се стовари — специалният нож се заби дълбоко в гърдите на мъжа. Времето се забави, после препусна. Мъжът извика и лицето му се разкриви от изненада, болка и ужас, а Лоръл видя как ръцете му се пресегнаха към костената дръжка на ножа, където кръвта багреше ризата му. Човекът се свлече на земята и топлият бриз запремята шапката му в прахоляка.
Кучето лаеше силно, бебето плачеше на земята със зачервено и лъснало лице, а сърчицето му се късаше, но в ушите на Лоръл звуците глъхнеха. Тя ги чуваше през бързото ромолящо бушуване на кръвта си, през рязкото си накъсано дишане.
Панделката на ножа се бе развързала и краят ѝ се влачеше по камъните, ограждащи градинската леха. Това беше последното нещо, което Лоръл видя, преди пред очите ѝ да затанцуват блещукащи звездички и всичко да потъне в мрак.
2
Съфък
В Съфък валеше. В спомените ѝ от детството никога не валеше. Болницата се намираше в другия край на града и автомобилът прекоси бавно осеяната с локви главна улица, преди да завие по алеята и да спре в горния край на кръглото обръщало Лоръл извади пудриерата си, отвори я, погледна в огледалцето и изпъна нагоре кожата на едната си скула, наблюдавайки спокойно как бръчките се нагъват и после изчезват, щом отпусне кожата. Повтори същото и с другата скула. Хората обожаваха чертите ѝ. Агентът ѝ го повтаряше, режисьорите по кастинга го напяваха лирично, гримьорките я ласкаеха, размахвайки четките и сияйната си младост. Преди няколко месеца интернет издание беше провело статистическо проучване, приканвайки читателите да гласуват за "любимото лице в страната", и Лоръл беше спечелила второ място. Пишеше, че чертите ѝ вдъхвали спокойствие на хората.
Блазе им. Защото чертите ѝ караха самата Лоръл да се чувства стара.
И наистина беше стара, помисли си тя и щракна пудриерата. Не в смисъла на госпожа Робинсън. Вече двайсет и пет години играеше в "Абсолвентът" в Народния театър. Как бе възможно? Някой скришом беше ускорил проклетия часовник, ето как.
Шофьорът отвори вратата и я изведе навън под голям черен чадър.
— Благодаря ти, Нийл — каза му тя, когато стигнаха до навеса. — Имаш ли адреса, от който трябва да ме вземеш в петък?
Той остави долу пътната ѝ чанта и изтръска чадъра.
— Фермата в другия край на града, тесен път, завършващ с алея. Остава ли в два часа?
Тя потвърди, той кимна и забързано пое в дъжда към шофьорската врата. Колата потегли и Лоръл я проследи с поглед как се отдалечава, внезапно закопняла за топлия и приятен сумрак на дълго пътуване без конкретна цел по мокрото шосе. Всъщност ѝ се искаше за пътува за където и да било, само да не е тук.
Огледа входната врата, но не влезе. Вместо това извади цигарите си и запали, вдъхвайки дима с много по-голяма наслада, отколкото беше изискано. Беше прекарала ужасна нощ. Сънува откъслечно майка си и това място, и сестрите си като малки, и Джери като момче. Сериозно момченце, стиснало в ръчичка ламаринена космическа совалка, изработена от самия него, което я уверява, че някой ден ще изобрети капсула на времето, ще се върне в миналото и ще оправи нещата. Кои неща? — попитала го бе насън. Ами всички неща. Които са се объркали, разбира се. Можела да отиде с него, ако иска.
Искаше.
Вратите на болницата се отвориха със свистене и отвътре забързано излязоха две медицински сестри. Едната стрелна с поглед Лоръл и се ококори, когато я позна. Лоръл кимна неопределено за поздрав и пусна остатъка от цигарата си на земята, докато сестрата се привеждаше да прошепне нещо на приятелката си.
* * *
Роуз чакаше на няколко свързани седалки във фоайето и за част от секундата Лоръл я погледна с очите на непознат. Беше се загърнала с лилав плетен шал, прихванат отпред с розова фльонга, а буйната ѝ коса, вече прошарена, беше преметната на хлабава плитка през едното рамо. Лоръл овладя болезнено пронизалата я почти непосилна обич, когато забеляза, че плитката на сестра ѝ е прихваната с телче от плик за хляб.
— Роузи — повика я тя, прикрила емоциите си зад престорено въодушевление и сърдечност и мразейки се мъничко, задето го прави. — Боже, мина цяла вечност! Разминаваме се с теб като кораби в нощта.
Прегърнаха се и Лоръл долови лавандуловото ухание — познато, но неуместно. То принадлежеше на летните следобеди в салона на пансиона "Сий Блу" на баба Никълсън, а не на по-малката ѝ сестра.