— Може би трябва да оставим Арие да пробва стрелите, нали вече е малък воин — шегувахме се ние, защото между нас нямаше мъже.
Азиза подаде лъка на Мъжа от севера, въпреки че се смяташе за престъпление да даваш оръжие на роб. Той го пое, благодарен за доверието й. Всяка от стрелите, изстреляни от роба, уцели мишената — една подутина на дънера на старото маслиново дърво зад гълъбарника. Мъжът от севера стоеше на прага, за да не го забележи някой друг. Когато го похвалихме за умението, той се поклони. После видя напрегнатото изражение на Азиза и погледа й, втренчен в лъка в ръцете му.
— Нека те науча — предложи той. — Така ще можеш сама да оцениш това, което си създала. Тези върхове на стрели са сред най-добрите, които някога съм ползвал.
Азиза отстъпи назад и поклати глава със сведени очи. Но по лицето й пробяга нещо като желание.
Жените не бива да докосват оръжие, такива бяха нашите закони, но ние вече бяхме нарушили закона, като дадохме оръжие в ръцете на роб. Ние, които вече бяхме прегрешили веднъж, не съдехме другите и не задавахме въпроси. Взирахме се втренчено в онези, които мърмореха за Йаел и бебето й, докато те първи отклоняха очи.
— Опитай какво си измайсторила — подтикнах я аз, за да се позабавляваме малко.
— Добре — кимна Азиза. — Но само заради теб.
Робът й показа какво трябва да прави и тя го слушаше много внимателно. Вдигна лъка с лекота и на лицето й грейна широка усмивка. Още първата й стрела учели мишената. Видях колко се изненада робът.
— В теб се крие истински воин! — възкликна той.
— Просто късмет — отвърна скромно Азиза, пусна лъка и отиде да прибере падналите стрели, като се възхищаваше сама на изработката им и проверяваше дали всички пера са на мястото си. — Фениксът винаги се възражда от пепелта — каза тя. — В каквото и да се цели Амрам, то ще пада пред него.
Шира бе останала в гълъбарника. Сега дойде на прага. Изражението й бе като в транс, бе трудно за разгадаване. След заминаването на Нахара се бе променила, бе станала по-нервна и затворена в себе си. Някои хора говореха, че тя владее умението да прозира отвъд нашия свят, да вижда през времето и пространството. Ако това бе вярно, за Шира бъдещето не бе далечно място. Ние, които не знаехме какво ни предстои, седяхме в двора и се забавлявахме, хвалехме Азиза, която целеше успешно мишената отново и отново, изненадани от сръчността и изяществото, с което стреляше. Шира обаче само ни гледаше така, както човек следи с поглед литналите във въздуха пчели, когато вече е прекалено късно да ги прогониш или да ги върнеш обратно в кошера им. Когато вредата вече е нанесена.
16
Не след дълго дойде и новата година, време за празнуване. Но ние пристъпихме към празника на Рош Хашана въздържано и без радост в сърцата. На масата ни имаше прости неща, тиквички и лук, няколко слаби яребици, салати с леща, сирене. Йаел занесе част от скромната ни празнична трапеза на приятелката си Тамар. Жената бе признателна и в замяна синът й Йехуда, разсеяното момче, което често се катереше по дърветата в овощната градина вместо да учи, изненада внуците ми с подарък — дървен пумпал. Децата се зарадваха много на играчката; беше им нужно толкова малко. Не забелязаха как ги гледа Йехуда, когато откри, че не могат да говорят. Ноа и Леви като че ли бяха приели своя недостатък. Не обръщаха внимание на втренчените погледи на досадните хора на площада, които се опитваха да предположат каква бе причината те да онемеят. Момчетата се радваха на новото бебе в къщата, часове наред забавляваха Арие с дрънкалката му или с кухи кратунки, направени на свирки, а сега и с красивия пумпал, който Йехуда бе направил.
Арие харесваше мълчаливото присъствие на внуците ми, очите му постоянно ги следваха из стаята. Ние угаждахме на нашия малък лъв, който отмяташе главичка и се смееше, когато внуците ми правеха с пръсти танцуващи фигури по стената. Те си играеха с него, криейки се зад парче плат, а той ги викаше със сладкия си кикот и гукаше радостно, щом си покажеха мълчаливо лицата, така че може би те наистина бяха по-скоро сенки, отколкото момчета от плът и кръв.
Тази нова година бе особено тъжна за мен. Всяко парче плод, което разрязвах на две, имаше непоносим за мен вкус. Ако беше сладко, ме отблъскваше. Ядях горчиви растения, бях привикнала към вкуса на сол по езика си. Ходех в синагогата и стоях най-отзад заедно с другите жени. Мъжете не бива да се разсейват от жените на това свято място, но какво може да се направи, ако жените се разсейват от собствените си мисли? Произнасях думите на молитвите, които знаех наизуст, но гласът ми бе колеблив, равнодушен.