Тенът на лицето ми бе толкова бледен, че Йаел ме попита дали не съм болна. Казах й „не“, но сутрин ми беше трудно да ставам и да отивам в гълъбарника. Все по-често оставах на сламеника си, с лице към стената. Виждах сенките на внуците си, когато те влизаха и излизаха през прага на стаята ни. Всеки път щом затворех очи, в съзнанието ми изплуваше отново онова, което бях видяла в пустинята.
Бе изминала една година, откакто животът на дъщеря ми бе отнет. В Деня на изкуплението отидох в синагогата, за да кажа жалейната си молитва, но загубата бе като стрела, пронизваща тялото ми, и тези ритуали не бяха достатъчни, за да притъпят болката ми. Меланхолията ме бе обвила плътно като плащ, тъгата бе пришита в тялото ми с черни нишки, каквито казваха, че използват демоните. Когато излязох отново на площада, хората се отдръпваха от мен. Те можеха да видят мрака, който носех в себе си. Дори внуците ми страняха от мен и предпочитаха да седят до Йаел и да слушат нейните истории. Имаше само един човек, който можеше да ме разбере, онзи, който вървеше по същия път и стоеше под същото небе.
Със сигурност Йоав се криеше в някой мрачен ъгъл, треперейки от същата болка, която раздираше душата и тялото ми.
Беше късно вечерта, когато отидох до казармите. Не бях напускала стаята си от няколко дни, освен за онова последно излизане за молитвата в синагогата. Ако не ставаш често от леглото си, отвикваш от ходенето. Ако не простиш на себе си, не можеш да простиш на никого другиго. Аз бях убила онези зверове в пустинята, но те също ме бяха убили. Жената, която някога бях, онази, която се пробуждаше от аромата на печен хляб, която слизаше по стъпалата на дома си всеки ден с увереността, че той ще бъде същият като предишния, бе изчезнала. Бях пуста черупка, безпомощен бръмбар, обърнат по гръб на земята, безжизнена плът, скрепена с нишката на демоните, за да не се разпадне.
Воините бяха на молитва тази вечер. Забелязах огромна купчина от камъни, издялани на кръгли топки, които щяха да бъдат използвани за катапултите, ако ни нападнеха. Камъните бяха струпани на мястото, където преди имаше дървета. Сега дърветата бяха изсечени и заобикалящите ни скали бяха почти голи, тук-там се виждаха групички от обгорени от слънцето храсталаци, които само пушеха, а не грееха, когато ги хвърлехме в огъня. Бе сезонът за засаждане, но въздухът миришеше като във фурна, в която хлябът е горял с дни. Никой не работеше на полетата; защитата от природните стихии и от враговете ни заемаше цялото ни време. Зачудих се какво ли щеше да си помисли мъжът ми за свят, който бе прекалено горещ за хляб, прекалено жесток за всяка човешка нежност.
Чаках под останките на една черница недалече от казармите. Листата шумяха в мрака. Звукът отекваше като подрънкване на детска играчка или по-скоро като змийска кожа, разтърсвана от вятъра. Подпирах се на ствола на дървото, чиито щедри плодове някога бяха хранили царе и царици. Скоро младите воини се завърнаха от молитвата си. Те се заеха със заниманията си дори в този най-свят от свещените дни. Видях великия убиец от Йерусалим, Бар Елханан, да чисти плоските бронзови остриета на копията с парцал и пясък, сякаш самият той бе роб. Бе идвал няколко пъти в дома ми, едва промърморваше някакъв поздрав, но целият грейваше, когато виждаше Арие и присядаше до него на колене. Виждах и брата на Йаел, отвън на полето, когато се състезаваше с приятелите си, за да проверят чии очи и мерник са най-добри и кой сред тях може да изпрати стрела през един от тесните прозорци, направени, за да могат защитниците на крепостта да изливат през тях нагорещено олио и вряща вода върху враговете, ако те бяха достатъчно глупави, че да се опитат да се покатерят по стената.
Чаках толкова дълго, че вече чувах бухалите в пещерите. Воините се оттеглиха в казармите, за да поспят. Когато убиецът прекоси площада, възрастта му пролича в натежалите му стъпки, защото на плещите си носеше бремето на цялата жестокост, която бе изпълвала живота му. В началото се противях на посещенията му в моя дом, когато идваше да види внука си, но в този момент почувствах, че нямам право да съдя постъпките му в този свят, не и след всичко, което бях извършила аз.
Луната бе в средата на небето и ме наблюдаваше, самотна, студена. Аз не помръдвах. Най-накрая моят зет се появи на площада, с брадва в ръката си, с мрачно лице. Все още бе млад мъж, въпреки че косата му бе побеляла. Ръцете му бяха голи под молитвения шал. Видях, че е увил няколко тънки, но с остри ръбове бронзови ленти около мускулестите си ръце, от лакътя до китките; отвратителните, окървавени гривни превръщаха всяко негово движение в мъчително самоизтезание. Подобно насилие над собственото тяло не бе позволено; варварите и номадите оплакваха загиналите по този начин. И все пак той го бе направил, нарушавайки нашите закони. По кожата му имаше кървави белези от разрезите, които сам си бе нанасял с нож, наранявания над тъмните сини вени. Раните, които сам си бе причинил, бяха сини като исопа11 по време на неговия цъфтеж, любимото цвете на дъщеря ми. Около тях се бяха образували синини с плътния тежък цвят на сливите, любимия й плод.
11
Исоп (Hyssopus) — род от около 10–12 вида тревисти растения и полухрасти от семейство Устноцветни; среща се от източното Средиземноморие до Централна Азия. Исопът е много старо растение, в Стария завет е използван при ритуали за пречистване. — Б.пр.