— Можеш ли да ми дадеш това? — попита Йоав. — Искам момчетата ми да говорят като другите деца. Може ли Бог да направи това?
Такова бе и моето желание, за което се молех, но без отговор. Бяхме толкова еднакви, че бе болезнено, двама души, давещи се в едно и също езеро. Взирахме се мълчаливо в нощта и звездите над нас. Не можех да му обещая, че ще получим дара на Божията милост.
Йоав сви рамене, след като не му отговорих.
— Точно така — каза той. — Върни се при мен, когато проговорят. Когато бремето на проклятието се вдигне от невинните. Дотогава не търси вяра в мен. Ако някога въобще е имало Бог, вече е забравил за нас и си е отишъл.
Седяхме там, обсебени от тази ужасна мисъл, която не ни даваше покой. Студената светлина на бледата луна се спускаше над нас.
— Ще се бия, докато не остане никой, срещу когото да изляза. Тогава ще легна в земята и ще знам, че Бог няма.
Когато си тръгнах, Йоав остана там, под почернелите от слънцето клони на старото дърво. Докато вървяхме към планината, той приличаше на смазан от мъка човек. Сега търсеше смъртта, копнееше да се срещне лице в лице с нея и да напусне този свят. Знаех какво сънува и това вече не бе дъщеря ми. Този сън щеше да разбие сърцето му на хиляди парченца. Лицето на Зара щеше да му донесе много по-огромна болка от острите гривни, които увиваше около ръцете си, за да се самоизтезава.
Не погледнах назад, докато си тръгвах от казармите, не обръщах внимание на бухалите, които в този късен час прелитаха в небето. Имах нова задача и не исках да се бавя повече. Бях се заклела да дам на този мъж единственото нещо в света, което все още желаеше, звука на гласовете на децата му, причината да вярва.
17
Отидох в синагогата, за да помоля за амулет, който можеше да изцели внуците ми. Държах се смирено, очите ми бяха сведени към земята, гласът ми бе умоляващ. Но великият мъж, Менахем бен Арат, само поклати глава.
— В момента на плещите ми тежи огромна отговорност, трябва да се моля за съдбата на целия ни народ, нямам време да се занимавам с проблемите на две малки момчета — напомни ми той. Отпрати ме, сякаш страданието им бе без значение, и навярно за него наистина бе така.
Въпреки отказа на свещеника един от равините в синагогата ми даде амулет, малка торбичка, в която бе пъхнато късче пергамент с изписана върху него молитва за прошка. Зарових го в земята до храма, както повеляваше обичаят, но докато изтупвах пръстта от дланите си, не бях убедена, че този дар щеше да бъде достатъчно силен за моите нужди. Тръгнах в друга посока.
Вече се бе стъмнило и жените бяха заели местата си на становете на площада. Мъжете идваха да се помолят, привикани от гръмкия звук на овнешкия рог, който надуваха от бастионите на стената, и ме подминаваха, докато аз се запътвах към другия край на крепостта. Приближих към казармите и видях Азиза, която бе дошла да види братчето си Адир — той се упражняваше да стреля с лък и й показваше какво е научил. Адир бе станал любимец на някои от по-младите воини. Въпреки че бе добър ученик, нямаше представа, че сестра му притежава уменията на истински майстор в стрелбата. Не му бяхме казали, понеже бе забранено: Адир можеше да не разбере защо бяхме пренебрегнали закона. Всяко оръжие, докоснато от жена, дори случайно, трябваше да бъде пречистено и с вода, и с молитви, така че силата му да не отслабне и женската същност, преляла в него, да не отклони воина, който го използваше след нея, защото дори най-беглият досег на жена може да породи порочно желание в мъжкото сърце. Може би това означаваше, че една добре обучена жена ще бъде по-съвършен воин от всеки мъж, защото вниманието й никога нямаше да се отклони от задачата й. Раменете и лицето на Азиза бяха загорели от часовете на упражнение, прекарани навън зад гълъбарника под ръководството на роба; тънкото й тяло бе заякнало от усилията да работи с лъка. Но тя хвалеше шумно брат си, когато стрелите му политаха във въздуха и после падаха с трясък върху камъните.
18
Прекосих Западния площад, за да открия Шира, и с облекчение си помислих, че навярно ще я намеря сама. Но щом стигнах до вратата й и потропах, отвътре не се чу отговор. Надникнах вътре и видях, че в стаята е тъмно. Пред олтара бе запален тамян и от него се издигаше тънка струя дим. На масата имаше бурканче с боя за очи, направена от натрошен лапис лазули, и плоска и млечнобяла раковина от Червено море, използвана за смесване на цветните прахове, с които жените украсяваха клепачите и лицето си. Малко керамично шишенце с ароматно масло, ухаещо на лилии, бе оставено отворено, сякаш някой бе излязъл много набързо. Лилиите бяха цветята, свързвани с Шехина. Това бе женската страна на Бог, скритата, до която можеха да стигнат само най-вярващите, когато изпаднеха в състояние на екстаз и съкровено познание. Тя бе израз на върховното състрадание на Бог и за тези, които умираха в прегръдката на Шехина, се казваше, че са любимци на ангелите.