Бях чувала само смътни слухове за тези неща; и все пак можех да разпозная аромата на божествеността, невероятно женски в същността си, смес от чистота и скверност, сладък и същевременно вкиснал. Излязох от стаята на Шира, защото уханието ме поведе навън, през площада. Запътих се към западната стена. Погледнах към двореца под мен. В този час, под мрачното небе, разрушеният Северен дворец, издълбан в скалите, бе обвит от мъглива лилава светлина. Уханието отслабваше, но все пак бе по-силно от горчивия мирис на голата долина под нас.
Работилничките бяха затворени, прозорците на магазинчетата за вино и кожи бяха тъмни, в пекарната нямаше никого. Доскоро мъжете, които работеха там, подхранваха пламъците на огромните фурни с цепеници, но сега дървата бяха свършили и те използваха дъските от подовете на вътрешните стаи на двореца. Избягвах тези фурни, откакто една сутрин минах от там и видях мъжете, заели се с работата си, голи до кръста, покрити с белите си престилки, мокри от пот сред жегата от издигащите се пламъци. Сърцето ме заболя при тази гледка. За миг видях мъжа си сред тях.
За малко да припадна, но после осъзнах, че това бе съвсем друг човек, който изобщо не приличаше на съпруга ми. Мъжът от пекарната ми махна, когато забеляза, че се взирам в него. Отдалечих се бързо. Оттогава сама си приготвях плоските питки и ги поръсвах с последния останал от мъжа ми кориандър. Не исках да дойда на това място и да се наредя на опашка заедно с другите жени, чакайки за пресен хляб, не исках да си спомням за миризмата на моя дом в Долината на кипарисите.
Сега в мрака видях сянка да пресича пода на пекарната. Плъх.
Продължих да търся Шира и стигнах до входа, който водеше надолу в земята. Влязох, макар че ми прималяваше от спускащите се надолу стотици стъпала, някои от които се разпадаха под краката ми. Придворните от царския двор бяха минавали по това стълбище, после римските войници бяха правели обиколките си, преди нашите воини да бяха завзели крепостта. Слизах толкова надълбоко в земята, че сякаш бях попаднала в друг свят, мрачен и влажен, независимо от сухия и гол пейзаж над главите ни.
Не бе валяло от няколко месеца и светът около нас бе изсъхнал и суров, чувах капеща вода. Отначало обещанието за вода бе като сън, както когато стигнахме за пръв път в оазиса. Почувствах се замаяна от свежия звук на ехото й, от самата мисъл за нея, сякаш бях забравила какво представляваше водата, колко прохладна и свежа можеше да бъде, с малките красиви цветенца, носещи се по повърхността й, колко лесно можеше да те привлече към себе си, подмамвайки неподозиращия нещастник в бледата си, безмилостна прегръдка.
Продължих надолу, увлечена от неочакваното обещание на водата, както плъховете са примамени към зърното в пекарната, подпирах длани на студената каменна стена, за да пазя равновесие по виещото се стълбище. Стъпалата ставаха все по-малки, всяко бе по-късо от предишното. Трябваше да се извърна и да ходя настрани, за да не падна. Най-накрая осъзнах къде се намирам. Бях стигнала до най-голямата цистерна — кладенецът бе толкова огромен, че можеше да побере петдесет души, рамо до рамо, и пак щеше да има още място. През зимата този кладенец се пълнеше от акведуктите на Ирод и се превръщаше в езеро, което снабдяваше с вода нашите бани и бурета. Сега обаче нивото бе спаднало опасно ниско. В центъра на кладенеца, обграден от острите скали, имаше само малко, зеленикаво езерце. Една-едничка лампа бе поставена върху плосък камък и топящото се масло блещукаше и се вълнуваше като течен кехлибар. Присвих очи сред мъждивия въздух, изпълнен с блуждаещи сенки и премигваща светлина. Внезапно усетих толкова студен повей, като че ли се намирах в ледената земя, за която Мъжът от север говореше, място, където един воин можел да измръзне за миг, ако се озовял навън в неподходящото време.
Зърнах блясъка на плът във водата и мятащи се в сексуална лудост тела. Потръпнах от мисълта за чудовищата, които се гърчеха пред очите ми, защото какво друго можеше да се плъзне във водата, за да задоволи животинската си наслада, освен крокодилите? Но със сигурност чудовищата нямаше да се прегръщат с такава страст, нито да се целуват по устата, нито да имат плътта на мъж и жена. Двамата души във водата бяха с тъмни тела и тяхната тъмнота се сливаше в едно. Когато се откъснаха един от друг, успях да различа само гърба и широките рамене на мъжа, но забелязах, че жената носи на врата си златен амулет, а очите й, още по-тъмни сред мрака в цистерната, искряха от пудрата на лапис лазули, с оттенъка, за който някои хора казваха, че е цветът на небето.