Облегнах се на стената и се опитах да сдържа дъха си. Бях открила нещо, което бе по-добре да остане тайна. Опитах се незабелязано да се върна обратно по пътя, по който бях дошла. От стълбището се откърти камък и падна във водата. Вълничките се понесоха в блещукащи кръгове, докато падналият камък бе погълнат от езерцето. Жената в цистерната привлече любовника си към себе си. Докато го правеше, видях шията и гърдите й. Кожата й бе изрисувана с къна, което бе забранено за хората от нашия народ, освен ако жената не бе кедеша, храмова проститутка, желаеща да принесе тялото си като дар на своите жреци.
Плуващата жена се обърна и погледна към мен, взирайки се през сенките. Погледите ни се срещнаха, сигурно така газелата гледа очите на ловеца, макар че не можех да кажа кой сега бе плячката и кой хищникът. Отстъпих бързо назад в по-тъмната част на ъгъла. Внуците ми ме бяха научили на езика на мълчанието. Не ми бяха нужни думи, за да разбера, че Вещицата от Моаб е като всички други жени. Тя прегърна любовника си силно, ръцете й се обвиха около тялото му закрилнически, за да не видя лицето му. Не че имаше значение. Знаех кой е той дори само от начина, по който светлината падаше по гърба му, сякаш е привлечена от светлината вътре в него — онова сияние, което струеше от него и караше мъжете да го следват, като че ли нямаха друг избор.
Искаше ми се да залича спомена за това, което бях видяла, от съзнанието си. Бях дошла, за да помоля Шира за услуга, а открих нещо много повече. Изкачих се възможно най-бързо нагоре. Макар да не бях млада, тичах като невръстно момиче. Мина ми през ума да се прибера тичешком у дома, но очите ни се бяха срещнали — нямаше как да се престорим, че нищо не се е случило. Ако се опиташ да избегнеш нещо, то рано или късно ще се изпречи на пътя ти. Поне това бях научила от времето в пустинята: ако тръгнеш да бягаш, никога няма да можеш да спреш.
Изчаках пред вратата й, притеснена какво щеше да се случи от тук нататък. Хората ставаха врагове за много по-малки неща от научаването на тайна като тази, а жена, която е опитна в кешафим, не е лесен враг. Знаех прекалено много и все пак не знаех нищо. Може би това ме правеше по-опасната от нас двете в този момент. Ако имах въобще някаква дарба, то бе умението ми да виждам в сенките. Зърнах една, която пресичаше площада; полупритворих очи и видях гарван, който искаше да полети, но бе в капан, привързан към земята.
Дългата й черна коса се спускаше свободно по гърба й, мокра, ухаеща на лилии. Стояхме една срещу друга, полуосветени от луната. Забелязах, че дори една вещица може да се изчервява, особено такава, която е била видяна на дъното на кладенец. Нещо премина по лицето на Шира, не срам, а по-скоро знак на примирение.
— Какво искаш от мен? — попита ме тя.
Замислих се за гълъбите, как те никога не ни поглеждаха и свеждаха очите си надолу. За разлика от тези свенливи създания Шира се взираше в мен с искрящите си очи, убедена, че ще използвам новото си познание срещу нея.
— Какво правиш си е твоя работа — уверих я аз. — Утре дори няма да си спомням тази нощ.
Бях дошла за услуга и само това ме интересуваше. Сведох глава и вдишах аромата на лилии, докато молех за единственото нещо, което зет ми желаеше на този свят. Гласовете на внуците ми да се завърнат при тях.
— Защо смяташ, че мога да направя нещо, което би трябвало да е само по силите на Бог?
Шира не изпитваше страх дори сега, когато знаех достатъчно, за да съсипя репутацията и живота й. Жените, които прелюбодействаха, биваха прогонени, често остригваха косите им до голо, отнемаха имуществото им, децата им… Нима смелостта й не бе доказателство за нейната сила? Тя беше единствената причина съветът на крепостта да не закача Йаел. Веднъж се бяха появили, за да разпитват за раждането на Арие. Шира затвори вратата на гълъбарника и започна да се моли с напевен глас, докато мъжете не се отказаха и си отидоха. Ако можеше да доведе едно дете на този свят, борейки се с Лилит, която се опитваше да ги призове в своя, със сигурност можеше да помогне на две малки момчета да си върнат гласовете. За да я убедя да го направи, трябваше да наруша своето мълчание. Сведох глава и заговорих; разказах историята си, като мислех за Мъжа от долината, увит в режещите метални ленти, белязан от собствената си кръв. Докато говорех, миналото изплува край нас така, както мракът се събира в ъглите на света.