— Някога в пустинята видях две млади момичета булки от това племе, погребани по такъв начин — каза тя. — Държаха ръцете си, за да преминат заедно в онзи свят, който ги очакваше някъде там, където и да е това „там“.
Мнозина от нас искаха да си тръгнем и да се опитаме да стигнем до градовете и населените места. Но всъщност нямаше къде да се върнем. Къщите ни бяха изгорени, градовете ни бяха разрушени. Чудех се дали Йаел иска да избяга и да прекоси пустинята, да стигне до Голямото море, до света, където снегът падаше всеки ден и никой не го смяташе за чудо.
Виждах как внуците ми си играят до стената; приличаха на сенки, плъзгащи се сред настъпващия мрак. Гърлото ми се сви, докато ги наблюдавах. Замислих се за удушеното, после внимателно увито и положено с любов на земята бебе. Йаел обви ръцете си около мен, защото всяка вечер прекарвахме заедно. Над нас се появи първата звезда, онази, която казваха, че е фенерът на Ашторет, който свети толкова ярко, че тя може да прекоси цялото небе, от единия до другия край, когато всички други вече са потънали в мрак.
21
Стражите го хванаха една нощ в месеца на Хешван, когато въздухът искреше от студ. Беше началото на дъждовния сезон, времето от годината, когато живеехме под знака на скорпиона, времето на хаоса и мрака, на наводненията. И все пак небето висеше над нас като празна купа, изсипваща върху главите ни само пустота и мрак, нищо повече. Нямаше дъжд и всички знаехме за какво бе знак това — народът ни не бе получил Божията благословия.
Пазачите го забелязали, докато пресичал полето там, където дърветата протягаха клоните си нагоре, отчаяно копнеещи за вода. Опитвал се да стигне до частта от стената, която се виеше близо до нашата стая, мястото, където бе оставил топлата следа на дланта си върху камъните в нощта, когато го видях да чака, донякъде търпеливо, но със сигурност и изгарящ от желание.
Не го обсъждахме, но всички знаехме, че ако бе тръгнал към Змийската порта, за да избяга, не би тръгнал в тази посока. Имаше само една причина да броди из градината с лук, там, където се криеха скорпионите, и тази причина бе Йаел. Може би си бе казал, че ако говори с нея още веднъж, ако думите му бъдат достатъчно убедителни, може би щяха да я убедят и тя щеше да се съгласи да тръгне с него.
Не разбрахме, че е заловен, до настъпването на утрото. Имаше пронизващ ветрец, който разнасяше уханието на смирна и на ароматния кипарис; спомних си за долината, където някога бях живяла. Обикновено през този месец валеше, но досега не бе капнала нито капка дъжд, въпреки че свещениците се молеха по три пъти на ден. Хората разказваха истории за великата суша, когато мъдрец на име Хони призовал дъжда и спасил народа ни. Имахме нужда от чудо и от нечий глас, който да бъде чут, когато отправи молбата ни към Бог.
Когато чухме новината за залавянето на роба, Йаел се облегна на стената на гълъбарника, сякаш всеки миг щеше да се свлече на земята, смазана от мъка. Бебето беше привързано за нея и се стресна в съня си с хленчещ рев. Йаел бързо погали главичката му, за да го успокои. Какво ли сънуваше бебето? Мляко и любов, езика на майчината грижа, гласа на мъжа, роден сред сняг? Само бебетата могат да сънуват такива сънища, те не идват повече при възрастния човек. Сънищата ни са отражение на живота, който живеем с отворени очи, а той е рожба на нашата тъга.
Никой не ни каза къде са отвели роба, но когато видяхме, че ястребът кръжи над кулата, разбрахме, че е там. Можеха да го убият, но той не си струваше усилията. Ако го оставеха затворен, без вода и храна, щеше да умре от изтощение. Видях как Шира погледна към Йаел, която се опитваше да не показва никаква емоция. Външен човек не би могъл да отгатне, че изпитва нещо повече от другите; издаваше я само едно — бе така побледняла, че малките петънца по кожата й приличаха наистина на пръски кръв.
Този ден мълчахме, оплаквайки тихо отсъствието на роба, и чакахме идването на най-лошите новини. Не подозирах, че ще ми липсва, но изпитвах празнина в душата си. Той бе едър мъж и заемаше толкова много място, че гълъбарникът изглеждаше пуст без него. Птиците бяха неспокойни; имаше съвсем малко снесени яйца, а тези, които открихме, бяха напръскани със синьо-сиви точки по черупките, което бе лош знак. Излязохме да хапнем по обед в градината зад гълъбарника, всички мълчахме и едвам преглъщахме малките хапки от студените ечемичени питки със зехтин. Търпеливо очаквахме какво ще се случи сега. Сякаш бе хвърлен камък във водата и всеки нов кръг, който се образуваше, водеше съдбата ни в посока, от която нямаше връщане назад. Днес бе напълно различен ден от предишните, а утре щяхме да сме още по-далеч от живота, с който бяхме свикнали.