Когато пазачите дойдоха да ни разпитат, както знаехме, че ще направят, всички казахме, че сме изумени от изчезването на роба. Не сме подозирали, че е открил как да отключи веригите и да отвори вратата. Шира бе намерила извито парче желязо, което решихме, че прилича на ключ. Тя го подаде на пазачите и предположи, че навярно с него робът е успял да избяга. Хвърли бърз поглед към Йаел, която се опитваше да защити от подозренията на стражите. Нейното лице отново бе побледняло.
Продължихме, кудкудякайки като кокошки, че сме го мислили за глупав и невеж, неспособен да измисли план за бягство.
— А се оказа, че е достатъчно умен — поклати невярващо глава Шира, — за да си направи ключ от нищо.
— Скоро ще умре от глад — каза един от пазачите, който може би вярваше, че това е новината, която жадувахме да чуем.
Шира попита дали някоя от нас може да разговаря със затворника, като обясни, че той бил направил гребло, което било много полезно за работата ни, и искахме да разберем как действа, за да можем да го използваме сами. Йаел я погледна с благодарност, защото знаеше, че това е единственият начин да се достави храна или вода в кулата. Само един човек можело да разреши такова посещение, нашият водач, Бен Яир.
— Предай му, моля те, молбата ни — каза Шира без колебание. — Сигурна съм, че ще прояви разбиране.
Но Бен Яир бе изчезнал в пустошта заедно с воините си, без да остави свой заместник; в негово отсъствие решенията се вземаха от старейшините от съвета, а те едва ли щяха да се вслушат в молбата на Шира; най-вероятно нямаше дори да й позволят да приближи до портите им.
Казаха ни, че има само един човек, който може да убеди съвета, че Мъжът от север заслужава посетител — жената на Бен Яир, Хана, тъмната жена, която живееше в най-долната част на Западния дворец, във вила с фрески, създадени от художници от Рим. Тя поемаше някои от задълженията на съпруга си, свързани с по-битовите проблеми — изслушваше оплакванията на жените за работата им или за раздаването на жилищната площ. Всички я уважаваха, въпреки че се държеше встрани от останалите жени. Понякога с дни се уединяваше в дома си; носеха й храната, оставяха я пред вратата й, както и водата във ведра и кожени мехове. Тя излизаше нощем и можеше да бъде видяна да броди из Западния площад, увила се така плътно с шала си, че сякаш бе покрита с плащаница, слабото й остро лице изглеждаше винаги печално, макар да не бе загубила все още никого. Тя бе загадка и сянка, но аз бях най-добра именно в това — да разгадавам сенките.
Когато изказахме молбата си, пазачът ни попита коя от нас ще отиде при жената на Бен Яир. Почувствах колебанието на останалите и дори Шира се извърна, притеснена от подобна среща.
— Аз ще го направя — чух се как казвам.
Бях най-възрастната и това бе мой дълг. Но имаше и нещо друго. Можех да разгадавам сенките, които знаеха как да прикриват това, което е вътре в тях. Можех да се преструвам, че съм съпруга на пекар, проста жена, и притежавах таланта на преобразяването, който щеше да ми помогне в тази мисия. Другите жени вдигнаха очи към мен, признателни за предложението ми, защото всяка от тях имаше своя собствена причина да не желае да отиде в двореца.
В последния миг, напълно инстинктивно, реших да взема Арие със себе си. Имах предчувствие. Стори ми се, че чух нечий глас да произнася името му. Може би отново бе ангелът, който стоеше до мен в пекарната. Може би онзи, който ми бе внушил да взема шишенцето с отрова, сега ми нашепваше, че това дете може да бъде ключът за отварянето на вратата на затвора.
— Кой може да откаже на усмивката на Арие? — казах аз на Йаел. — С какво може да навреди това?
Жената на Бен Яир можеше да прояви интерес към благото на гълъбарника, ако харесаше бебето. Ако станеше така, може би щеше да ни позволи да посетим мъжа, който не бе нищо повече от камък в обувката ни, но освен това ни бе доверил името си.
Когато потропах по вратата на двореца, жената на великия мъж веднага се провикна: Махай се! Потропах още веднъж. Често ми се бе налагало да тормозя клиенти, които отказваха да платят на Пекаря; не се предавам лесно, когато ми казват да се махам. Вратата на тази голяма къща бе направена от червен кипарис и реших, че това е добро знамение. Някога вярвахме, че градът ни в Долината на кипарисите е благословен от ангел Михаил; може би дървото, използвано за тази врата, бе дошло от нашата гора и следователно и то бе благословено. Може би прабабата на моята майка бе ходила под клоните на същото това дърво, преди строителите на цар Ирод да го бяха отсекли.