Арие изскимтя в прегръдката ми. Задуха вятър и внезапно ми стана студено. Може би бях сгрешила, като доведох тук и детето, защото обикновено то бе толкова спокойно и ведро. Сега, на светлината на угасващия ден, то се гърчеше както никога досега. Запитах се как може една обикновена жена изобщо да разбере дали ангел я е тласнал да направи нещо, или демоните нашепват в ухото й.
Въпреки че потръпвах и се притеснявах дали не съм сгрешила, потропах отново. Нямаше никакви сенки заради плътните облаци, които минаваха над нас; сигурно те ме бяха заблудили. Можех да разгадавам сенките много по-добре и по-лесно, отколкото разчитах плътта и кръвта.
Жената на Елеазар бен Яир открехна леко вратата, за да надзърне навън. Беше слаба и тъмна, с неспокойно изражение.
— Нямам време за теб — каза ми тя.
Навярно щеше да затръшне вратата с редовните си извинения и да успее да ме отпрати, но очите й се спряха на бебето в ръцете ми. То й се усмихна, родилното петно на личицето му почти не се забелязваше на бледата светлина, навлизаща през вратата. Приличаше по-скоро на следа от целувка.
— А кой е това? — попита жената на Бен Яир с внезапно пробуден интерес.
— Това е детето на една майка, която се нуждае от твоята помощ — отвърнах аз.
Хана отново стана сдържана.
— Не мога да помагам на никого. Съпругът ми е този, когото търсиш, а него го няма.
Когато каза бързо отговора си, чух как издиша тежко и с мъка, звукът бе направо стържещ. Зачудих се дали затрудненото й дишане е причината да се затваря в дома си и да не се вижда с другите жени. Тя се обърна и се закашля, а в храчките й имаше кръв, която тя се опита да скрие от мен с шала си. Но аз вече бях видяла сянката на петното. Беше ясно, че страда от онази гръдна болест, заради която хората спираха да излизат на открито, сред чистия въздух. Всеки неин дъх бе в плен на костеливите й ребра и тя не можеше да го пусне на свобода. Той си оставаше там, тракаше и шумолеше като сухи листа, събрани в мрежа.
— Дали не мога аз да помогна на теб? — чух се да казвам изведнъж.
Съпругът ми често убеждаваше клиентите да си купуват повече хляб, отколкото те първоначално бяха смятали, че имат нужда. Никога няма да останете гладни, казваше им той. Всички ще завиждат на масата ви. Навярно имаше нещо, което да й предложа в замяна. Щом в една пекарна винаги успявахме да се спазарим с хората, защо да не можем и на портата на двореца?
Слабата, тъмнокожа жена на Бен Яир ме погледна подозрително. Устните й бяха червени, покрити с кръв.
— Никой не може да ми помогне.
— Има такъв човек — уверих я аз. — Ще ти докажа, че за всяка болка има лек.
Тъкмо се обръщах, когато Хана извика следващия път отново да доведа бебето със себе си. Предчувствието ми бе правилно. Детето бе ключът, който щеше да отвори вратата, за да може Мъжът от север да избегне смъртта.
Отидох веднага в дома на Шира и седнах до масата й. Пихме чай от корен на исоп. Кипналата вода бе оцветена в небесносиньо. Имаше чиния със сушени плодове, стафиди и смокини. Внуците ми бяха в двора със сина на Шира, Адир, както и с момчето от есеите, Йехуда, сина на Тамар, който бе станал най-добрият им приятел, макар че неговите хора го караха да стои настрани от тях и да обръща повече внимание на уроците си. Те си играеха с дървения пумпал, така че за малко поне имахме своето уединение.
— Тя говори ли с теб? — попита ме уж небрежно Шира, но погледът й бе напрегнат. — Вратата й остава затворена за повечето хора.
Зачудих се как е възможно другите да не са видели истината, както я видях аз. Нима не са забелязали необичайния цвят на очите на Азиза? Бяха като Соленото море, меняха се заедно с настроенията й, ту зелени, ту тъмносиви като камък. Познавах само един друг човек с такива очи. При споменаването на името на жената на Бен Яир Шира потръпваше от скръб. Когато заговорих за болестта на Хана обаче, не ми се стори изненадана.
— Докато исопът цъфти, може да излиза само нощем, когато цветята му са затворени и ароматът им отслабва — каза Шира. — Трябва да живее като плъховете.