Отпи от чая, направен от билката, която причиняваше страданието на жената на Бен Яир. Като че ли се наслаждаваше на острия му вкус.
— Не знаех, че я познаваш.
Шира се разсмя с горчивина.
— Никога не съм я срещала.
Замислих се за това — как бе възможно Шира никога да не е срещала тази жена и все пак да е така добре запозната с най-съкровените й тайни. В нашия свят женен мъж можеше да съблазни някоя неомъжена жена и никой нямаше да помисли и да каже нищо лошо за него; може би щяха да го накарат да плати на семейството й някаква сума заради причинения срам. Но жената, отдала се така на мъжа, нямаше законни права. Дори костите й ще бъдат изхвърлени някъде сред пустошта, ако бъде осъдена за прегрешенията си; те ще бъдат захвърлени, оставени незаровени в земята, за да не може тя никога да намери покой.
— Хана има властта да отвори вратата на затвора — напомних аз на Шира. — Може да пожелае да го направи в замяна на лек за болестта си.
— Тогава ще платим на тъмничаря — каза тихо тя. — Това ли искаш от мен?
— Такава ли е тя? — Когато жената на Елеазар бен Яир бе надзърнала през открехнатата врата, ми бе заприличала по-скоро на затворник, отколкото на тъмничар. — Жал ми е за нея.
— Не ставай глупава — посъветва ме Шира. — Нима всичко, което виждаме на тази земя, наистина е такова, каквото е? Ти знаеш много добре, че съществува и друг свят, свят на сенките. Не можеш ли да усетиш демона в ъгъла, независимо че не го виждаш или пък не чувстваш дъха му по кожата си?
Шира се съгласи да намери лек, защото не разполагахме с друга възможност. Отиде до рафта, където пазеше билките си. Имаше кафяви торбички, увити с канап, и шишенца със стрит на прах магарешки бодил и чесън, пелин и канела. Когато се обърна, държеше в ръка кожена кесийка със стрита смирна. Указанията й бяха прости: да не се пали прекалено силен огън и да не се добавят други съставки към сместа, това трябваше да кажа на жената на нашия водач. Лекове като този са силни и следователно много опасни. Ако човек не внимава, лекарството лесно се превръща в отрова.
— Ако вдиша искра от огъня, на който гори смирната, може никога вече да не успее да си поеме дъх — отбеляза Шира, докато пристягаше връвта на кесийката. В гласа й се долавяше известно удоволствие.
Протегнах се към ръката на Шира, за да надзърна в дланта й. Не бях много веща в тази област, но имаше един знак, който разпознавах много добре. Белегът, който носех и аз, онзи, който издаваше убиеца, издълбан в плътта ми в деня, когато бях станала тази, която бях сега. С облекчение видях, че дланта на Шира бе чиста.
— Да не мислиш, че ще видиш кръвта й по ръцете ми? — попита ме тя и се дръпна назад. Разсмя се, защото знаеше много добре какво търсех. — Ако исках да го направя, щеше да се случи много отдавна, още когато бях момиче.
Това бе неочаквано.
— Нима си я познавала тогава?
— Не я познавах повече, отколкото сега. — Шира ме поведе към вратата. — Ако искаш да вземе този лек — прошепна, докато ми подаваше скъпоценната билка, — не й казвай откъде си го взела. Ако тя държи живота ми в ръцете си, както аз държа нейния, ще направи това, което ти мислеше, че бих направила аз. Щом искаш да търси знака на смъртта в нечия длан, погледни нейната. — После кимна към Арие, който дремеше в ръцете ми. — Занеси го на Йаел, преди да се върнеш в двореца.
— Защо да го будя? Ще го нося със себе си.
Шира ме погледна. Тя можеше да прозре вътре в мен и знаеше, че има и друга причина за действията ми. Признах, че Хана поиска да й го доведа отново.
— Може ли човек да остане равнодушен към него? — казах аз, защото малкият лъв бе донесъл радост в живота на всички ни.
Шира се притесняваше. Обикновено приличаше на девойка, не по-голяма от Азиза, но в този миг си пролича истинската й възраст, жена, която бе прекосила пустинята неведнъж, а два пъти, която бе родила три деца и тялото й бе белязано със забранени рисунки, когато е била невръстно момиче.
— Вземи го със себе си, ако трябва. Но каквото и да правиш — предупреди ме тя и в гласа й прозвуча непреклонна твърдост, — не й позволявай да го държи на ръце.
Завърнах се в двореца и застанах пред изящно издялана врата. Този път Хана отвори вратата още преди да потропам — очевидно ме бе очаквала, очите й искряха от любопитство. Дишаше тежко и се държеше за гърдите, в плен на болестта. При вида на спящото бебе цялата грейна и побърза да ме покани вътре.