Дните бяха студени и ние се увивахме с плащовете си, но нямаше нито следа от така нужния ни дъжд. Беше време, в което да пръскаме семената за пролетта, след това да орем нивите, за да ги заровим, докато магаретата влачеха металните остриета през земята. Мъжете, както обикновено, окосиха ечемика, после го събраха на снопи и оставиха на полето, за да се овършее. Но без дъжд каква бе ползата от това? За да се отвее ечемикът, имахме нужда от вятър, който да издуха плявата от зърното, а въздухът сега бе застоял и безжизнен. Семената трябва да бъдат положени в земята в дъждовно време, така че да потънат навътре в пръстта, а не да изсъхнат и да се съсухрят, преди да пуснат корени.
Мъжете от синагогата призоваха за общо изкупление и пост с надеждата, че саможертвата им може да извика дъжда. Бяхме събрани на площада, за да се молим за прошка; жените стояхме най-отзад, така че да се погрижим за децата и животните, ако се наложеше. Мъжете бяха скупчени заедно, забравили задълженията и работата си, море от молители под непреклонното небе.
Върховният свещеник, Менахем бен Арат, обикновено стоящ в уединение в синагогата, където четеше свещените книги и даваше съвети, сега дойде на стената и поведе хората в молитвата. Но колкото и учен да бе, не успя да повика дъжд, дори и след като зарови дванайсет оловни делви с керамични запушалки под стените на синагогата, за да попречи на демоните да избягат в нашия свят.
Бе решено, че ще се отдадем на пост, докато Бог обърне милостивото си лице към нас. Сушата бе станала тежък чук, а жаждата на хората бе гвоздеят, по който чукът се стоварваше с всичка сила. Някои от по-възрастните бяха толкова изнемощели от глад на втория ден от поста, че паднаха на колене, но продължиха да се молят дори тогава, с молитвените шалове на раменете си, пеещи към небето, което не отговаряше на молитвите им и в замяна изсипваше само прах върху тях.
Постът бе отменен след три дни. Нищо не се бе променило. Нямахме друг избор, освен да чакаме Бог да види нашето нещастие. Листата на винените лози бяха изсъхнали и сгърчени, маслините растяха бели, после падаха от дърветата, трополейки по камъните. Хората започнаха да мърморят за водата, която есеите използваха при ритуалите си. Изпратиха пазачи близо до каменния обор, за да проверят какво точно правят те. За да не привличат внимание към себе си, нашите гости спряха да искат допълнително вода от запасите ни. Вместо това започнаха да използват отново и отново водата си, докато капките, които посипваха върху главите си, за да се пречистват, станеха черни като перата на гарван.
Когато Йаел мислеше, че никой не я забелязва, отмъкна малко от водата, която използвахме за гълъбите. Част от нея даде на роба, останалото искаше да отнесе в каменната къща, за приятелката си Тамар. Решихме да занесем на есеите и малко повехнали плодове и маслини. Нахара пристъпи свенливо към нас. По-малката дъщеря на Шира бе станала истинска жена, сериозна, облечена в бяло, кожата на ръцете й бе загрубяла от тежката работа. Попита как е сестра й, но не каза нищо за майка си. Забелязах, че погледна към златния амулет на врата на Йаел, после бързо извърна очи. В замяна на нашите скромни дарове Тамар ни даде чиста, бяла ленена тъкан, която жените им бяха изтъкали. Покрихме с нея масата си на Шабат, после запалихме лампите си и казахме молитвите си. След като застлахме с красивата ленена покривка грубата си дървена маса, почти повярвахме, че простичката ни стая е дом като всеки друг.
Една вечер, докато се запътвах към становете, видях Бен Яир да върви през овощната градина сред вихрушка от бял прах. Бе се завърнал от пустинята, воините му не бяха донесли нищо, освен диви птици, които бяха уловили с мрежи, както можеха да направят и малките момиченца. Провизиите ни бяха по-оскъдни от всякога, хората ни бяха отчаяни. Виждах тежестта, която водачът ни носи на плещите си, защото съдбата на всички ни зависеше от неговите дела и думи.
Там, където другите можеха да видят само мрак, аз виждах сянката на жената на Бен Яир, която наблюдаваше всичко. Бях започнала да я опознавам от посещенията ми в дома й заедно с Арие, когато двете седяхме заедно и се възхищавахме на нежното му гукане и чаровна усмивка. Тя караше бебето да се смее, като правеше глупави физиономии, докато го дундуркаше на коленете си. Бях осъзнала, че Хана бе издигнала стена около себе си, за да я пази от другите. Понякога обаче виждах на устните й да се появява усмивка. Когато произнасяше името на съпруга си, лицето й се преобразяваше и почти можех да видя момичето, което някога е била. Ясно бе, че го обичаше дълбоко, макар да не позволяваше на чувствата си да излязат наяве.