Бях просто съпруга на пекар, майка без дъщеря, глупачка, която бе поставила бебе в ръцете на една ревнива жена. Как щях да разпозная най-важната съставка от всички?
— Ще я разпознаеш, защото ще се появи в деня, в който ще бъда окована — каза ми Шира.
23
Мъжете, които се занимаваха с магия, се събраха на площада в един прашен ден. Бе краят на зимата и сушата продължаваше. Народът ни бе прокълнат. Свещеникът и равините се бяха провалили и сега миним, които бяха извън законите на Храма, твърдяха, че изстрелвайки стрели, ще успеят да отгатнат причината за сушата. Хората им повярваха, защото вече нямаше в какво друго да вярват. Бяха съсипани, изтощени, отчаяни за вода. Със сигурност трябваше да има някой, когото да обвинят за нашето нещастие. Тълпата се събра около магьосниците, които твърдяха, че могат да достигнат до Божията истина. Мъжете се скупчиха около тях, после идваха жените, най-отзад бяха децата, с пръчки и камъни в ръцете си. Във въздуха се носеше мирисът на ярост. Все някой трябваше да е виновен, всички чувствахме това. Хората ни искаха нещо повече от демон. Те искаха плът и кръв, някой, срещу когото да се надигнат, някой тук, на земята.
Мнозина казваха, че ангелът на дъжда идва в сънищата на жените. Берее ги карал да плачат, когато чувствали, че нищо не им е останало, че вече нямат нито душа, нито сълзи. Може би затова Шира не дойде този ден в гълъбарника. Берее я бе посещавал и преди и сега се бе завърнал, за да й каже, че е време да се приготви. Утрото дойде и си отиде, а Шира не поискала да излезе от стаята си, разказа ни Азиза. Сплела косата си, облякла черния си плащ и наметнала шала си, сложила гривните и амулетите си. Останала боса и през целия ден не пила нито капка вода и не казала нито дума. Седнала на масата си и просто чакала да се случи това, което видяла в първия ден, когато бе дошла в крепостта. Тогава бе имала видение — тя, окована във вериги, в сезон, когато дъждът отказал да окъпе земята.
Стрелите, изстреляни от миним, посочили право натам, където някога е била кухнята на царя. Домът на Вещицата от Моаб. Тя чакала гадателите на прага си, обвита плътно в плаща си. И точно както бе предсказала, била сграбчена от тълпата и отведена.
Разбрах, че това е денят, в който купата за заклинания щеше да бъде напълнена, защото Шира бе предрекла, че липсващата съставка ще бъде добавена тогава, когато я оковат. Аз обаче нямаше как да добавя заклинанието, защото напуснах гълъбарника заедно с Йаел и Азиза веднага щом чух новината за залавянето на Шира. Всички се затичахме към площада. Там имаше огромна тълпа и напрежението изпълваше цялото пространство. Хората искаха някакво обяснение защо Бог се бе отвърнал от нас, защо листата на дърветата изсъхваха, защо маслините бяха бели и не узряваха, защо имахме само жажда и дишахме с отворени усти като риби, извадени на брега. Сега вярваха, че причината е пред очите им.
Азиза гледаше как тълпата поглъща майка й и трябваше да я спра насила, за да не изтича при нея, защото тогава навярно щяха да обвинят и нея. Йаел я сграбчи за едната ръка, аз хванах другата. Момичето бе по-силно, отколкото предполагах, но Йаел успя да я успокои.
— Имай вяра — прошепна й тя, така че никой да не ги чуе и да не ги обвини, че заговорничат. Златният талисман блестеше на шията й и лицето й бе спокойно, независимо от царящия хаос.
Казват, че вещицата трябва да бъде вдигната във въздуха, за да бъде отделена от земята и така да отслабят силите й, но когато миним се опитаха да направят това, Шира се разсмя. Мъжете я пуснаха и отстъпиха назад, объркани. Те нямаха представа, че не земята, а водата бе нейната стихия.
— Никой няма власт над нас, освен Адонай — заяви Шира на тези, които я обвиняваха, че е причина за Божия гняв, стоварил се върху нас.
Гласът й отекна из площада. Ние, които бяхме дошли от гълъбарника, я погледнахме и бяхме сигурни, че говори точно на нас. Децата в тълпата утихнаха. Неколцина жени, на които бе помагала, когато бяха имали нужда от нея, извърнаха очи, засрамени, че не й се бяха притекли на помощ. Хората започнаха да шепнат, че Менахем бен Арат, върховният свещеник, е дошъл до прага на синагогата, но толкова се боял от силите на вещицата, че не престъпил прага и не я осъдил. До мен Азиза трепереше, но в очите й светеше гордост.
Елеазар бен Яир излезе от казармите и се спря пред тълпата, отначало изненадан от сцената пред него, после явно осъзна какво се случва, когато видя Шира в окови. Веднага заповяда да я освободят. Когато мъжете, които я държаха, се поколебаха, той изкрещя: