— Да не смятате да нападнете човек от нашия народ? Жена от собственото ми семейство? Истинските ни врагове много ще се зарадват, че сме започнали да се избиваме помежду си.
Няколко мига изглеждаше, че тълпата няма да се подчини на заповедта му. Те отминаха и най-накрая един от старейшините пристъпи напред с ключа за веригите, но заплахата за хаоса все още витаеше във въздуха, опасността хората да се обърнат срещу водача си. Не е лесно да се овладее гневната тълпа и за ухапването на змията, пусната от метежниците, често няма лек.
Тази крепост щеше да падне под натиска на неподчинението, ако то не бе утихнало от само себе си, както угасва жаравата в огнището, залята от вода. Ако тълпата не бе отстъпила назад, нямаше да се налага враговете ни да ни унищожават, защото щяхме да го направим сами. През изминалите седмици бяхме виждали няколко групи от римски войници наблизо. Легионът знаеше, че сме тук и че сме добре защитени в своето укрепление. Но нямаха представа, че можем така лесно да се обърнем един срещу друг и че волята на Бен Яир бе единственото, което ни крепеше.
Видях жената на великия мъж да наблюдава ставащото зад висок храст. Хана бе тази, която бе насочила миним към вещицата. Дори да бе разстроена от това как съпругът й бе застанал в защита на Шира, не го показа. Лицето й бе мрачно и безизразно. Може би го бе очаквала. Дишането й, обикновено толкова тежко, сега бе спокойно, напълно равномерно и по страните й имаше руменина, белег за здраве. Помислих си, че се взира в жената, която я бе излекувала, но погледът й бе насочен другаде — покрай Шира, покрай съпруга й, в детето, спящо в прегръдката на Йаел. Почувствах как по тялото ми преминава студена тръпка.
Сега, след като бе освободена и оковите от ръцете й бяха махнати, Шира взе една пръчка и начерта кръг в прахта.
— Ти поиска да дойда тук — чух я да казва на Бен Яир. — Нима не беше това причината, братовчеде?
Застана в средата на кръга, после се пресегна във вътрешността на плаща си, извади оттам шепа пепел и я посипа по главата си, напявайки с нисък, равен глас. Тълпата се напрегна да чуе думите й и бе уплашена от езика, който не разбираше. Мнозина се уплашиха, че ще ни прокълне за отмъщение, и отстъпиха назад, прегръщайки децата си, за да ги защитят от злото.
Започна внезапно, преди да осъзнаем какво се случва. Небето побледня и се нажежи, сякаш всеки миг щеше да избухне. Дъждът може да бъде различен, но това бе буря като никоя друга. В един миг земята бе просто прах, в следващия се образуваха езера. Светът стана мокър и искрящ, залят от плътни струи вода. Никога досега не бях забелязвала, че дъждът носи в себе си всеки цвят, зелен като полето, син като небето, бял като агне, жълт като косата на дъщеря ми.
Мъжете паднаха на колене, вдигаха ресните на молитвените си шалове към устните си и после към небето в прослава на Бог и на тайнството на живота. Чувахме козите и овцете в кошарите им. Пред очите ни по живия плет от бодливи тръни, ограждащ поляните, където държахме животните, се появиха пъпки и за един миг, по повеля на Всемогъщия, тези пъпки се разлистиха.
Хората си зашепнаха, че затова Вещицата от Моаб можела да прекоси Соленото море, без да потъне. Тя, която слизаше хиляди стъпки надолу в цистерните, за да се къпе в тъмнината, бе нашето спасение. Благославях я мислено, докато тичах през изливащия се порой към стаята ни, за да взема направената от нея купа. Бях съвсем обикновена жена, но разпознах липсващата съставка, точно както Шира ме бе уверила, че ще стане. Изнесох купата навън, вдигнах я над главата си и запях високо молитвата си, докато вятърът удряше в лицето ми и бученето му ме заглушаваше. Купата се препълни и сърцето ми също. Чувах как внуците ми се викат един друг, докато подскачаха под дъжда, радостни и с леки сърца, каквито трябва да бъдат невръстните деца. Гласовете им са били в плен на водопада през цялото това време, съхранени в съд от ангела, който ги бе защитил от злото. Сега те бяха освободени, бяха потекли като молитви в купата, докато ангелът Берее изливаше дъжда върху нас.
По-късно ги заведох при баща им и макар децата да се свиха при вида на страховития воин, когато ги накарах да го поздравят, Мъжът от долината се разплака от благодарност. Може би сега и неговата вяра щеше да бъде възстановена от този дар, както бе станало с моята.
Чувам гласа на Бог навсякъде около себе си, но не се боя. Може би трябва да се разтреперя от страх пред Всемогъщия и да се скрия от взора му. Може би трябва да взема нож и да разрежа собствената си плът, за да залича следата за миналите си деяния. Но сега разбирам, че макар словото да е първото творение на Бог, мълчанието е по-близо до Неговия божествен дух и молитвите, изречени в сърцето, без глас, са много по-силни от хилядите думи, които хората могат да крещят към небесата.