Изпратих гълъбица при теб, чисто бяла, любимката на майка ни, защото си мислех, че това създание ще те изпълни с разкаяние и ще я последваш, но птицата се завърна в гълъбарника, а посланието ми не бе прочетено. В листчето, което бях привързала към крачето й, бях изписала моето и твоето име, преплетени, както съдбите ни се бяха сплели в мига на твоето раждане. Не мога да си представя кого бих могла да обичам повече от теб на този свят.
Когато те виждам на стената да се молиш заедно с жените на есеите в часа, в който денят се превръща в нощ, ти не поглеждаш към мен, въпреки че дъхът ми е в теб и твоят е част от мен. Независимо колко пъти ще ме отхвърляш, нашите души са сплетени в една нишка. Дори никога да не ми проговориш или да повдигнеш очи към мен, дори да се срамуваш от мен и от нашето минало…
Ти си моя, единствено моя.
2
Баща ти бе заможен мъж и знаеше какво иска. Ако не беше така, ако не пътуваше до Йерусалим и най-далечните брегове на Соленото море, с майка ни щяхме да загинем, прогонени в деня, в който се бях родила. Нямах сестра, която да ме утеши, както направих аз при появата ти на света, имах само вкуса на собствената си кръв в устата.
Мъжът, който щеше да стане твой баща, бе пропътувал огромни разстояния, за да търгува с натрупаните от него богатства: черна смирна и балсам, подправки, насипани на оранжеви и червени купчини, кошници с тамян, пораснал от бялото звездно цвете от Едом, сол от морето, варовик от скалите. Може би ангел го бе спрял и му бе прошепнал в ухото да обърне глава. Носел дълъг шал и синята роба на своя народ, боядисана с корена на джинджифила. Макар вече да не бил млад, зрението му било по-остро от това на сокол и веднага забелязал красотата на майка ми. Сред мъжете, с които яздел, той бил известен с умението да вижда всичко, което другите не могат. Затова видял как ни откарват в пустошта в каруцата, в която обикновено возели овце до касапина. Ангелът на смъртта ни очаквал — малах ха-мавет с многобройните си блестящи очи, но бил победен, след като баща ти ни последвал.
Той дал шепа монети на човека, който ни карал — за него те нямали стойност. Облеченият в синьо мъж вярвал, че истински ценните неща идват от земята, не от монетарниците на някой храм или от работилниците на занаятчиите. Взел ни със себе си в същия този ден и се отправил на изток, към древната земя отвъд Соленото море, където планините са направени от желязо и блокове черен асфалт плуват по брега и се подпалват сами, когато жегата стане непоносима. Хората от народа на твоя баща събират асфалта в мрежи и го продават скъпо на легионите, така че войниците да могат да павират пътищата в Александрия и Рим.
Майка ни ми бе доверила, че когато за пръв път видяла черното море, не знаела дали ще бъдем спасени или погубени от този суров, мълчалив мъж, чиито ръце били изрисувани в синьо, и който бе насякъл сам лицето си с острия си нож, за да почете многото битки, в които бе участвал. Бояла се, че това е Геена, адската долина. Но се оказало, че пътуването я бе отвело от Юдея до Моаб, царство, съсипвано повече от веднъж, но винаги въздигащо се от пожарите и опустошенията. Много от племената в тази земя отказваха да усядат на едно място и наричаха всяко ъгълче на страната си свой дом. Това бе земята, от която Рут бе последвала Ноемин в Юдея, макар че нейният народ бе проклел нашия. Великият ни цар Давид е произлязъл от рода й, дар за народа му и за света. Земята тук бе зелена, пръстта се къпеше от дъжд и в полетата се полюшваше тучна трева, докато другите страни изгаряха от жега. Цъфтяха акации — тъй здраво дърво, че Бог бе поискал кивотът, домът на словата, които бе дарил на човечеството, да бъде направен от него. Миртовите храсти израстваха високи в Моаб сред горички от див касис. Жълтите ириси осветяваха земята като благословия.
Баща ти и роднините му живееха сред хълмовете и забогатяваха не само от продажбата на асфалт, но и от съкровищата, които заграбваха от керваните, пътуващи от Дамаск към Египет. Чиста кражба, може да каже някой, но в очите на неговите сънародници тези ценности бяха просто отплата, която вземаха като нещо дължимо, защото родината им бе пътят, свързващ тези две нации. Крадецът е цар в собствената си земя, в това вярваше баща ти, владетел в своята планина. Казваха, че всеки мъж в този район се ражда с нож в ръката си, с вече оседлан кон и с молитва, която да отправи към Бог.