Бе хвърлила камъчета по земята в деня на раждането ми и бъдещето ми се бе разкрило пред нея, предупреждение, което сега споделяше с мен, както нейната майка някога била споделила предсказанието за бъдещето й с нея.
— Ще мислиш за момчетата само като за братя. В деня, в който погледнеш на мъж с други очи, съдбата и гибелта ти ще те призоват.
В очите на майка ни имаше сълзи, когато ми казваше това. Знаех, че желае единствено най-доброто за мен, и не се усъмних в думите й.
Все още не.
В онзи ден ми бе лесно да й обещая всичко, което поискаше. Тя ме прегърна и ме нарече „дъще“, случайно изтървана дума за това, което някога съм била, но вече не бях.
Започнах да избягвам Нури, макар да личеше, че той страда, задето съм го изоставила. Спрях да мисля за хубавото му лице и за това как грейваше, щом се усмихнеше. Той не беше толкова добър ездач като мен, никога нямаше да успее да ме настигне. Аз бях най-добрата сред момчетата на моята възраст, безстрашна. Когато махах превръзката си, за да се изкъпя, усещах крилете на раменете си, проникващи през костите ми, тайната за моята дарба, наследство от баща ми, който и да бе той. Понякога дори и аз вярвах, че може да е бил ангел, защото хората твърдяха, че някои от тези толкова сияйни създания, искрящи посланици от Бог, се влюбвали в земните жени и ги посещавали нощем, за да се слеят с човешката плът.
Яздех и надавах гърлените викове на нашия народ, докато преследвах зайци и срамежливите дамани12, които се заравяха под скалите и се криеха в храсталаците. Упражнявах се неуморно, за да впечатля баща ти, и убих първия си ибекс на десет години. Той не каза нищо, когато ранената дива коза се запрепъва и строполи на земята, но докато му помагах да заколи животното, по изражението на лицето му разбрах какво чувства. Беше Адар, времето, когато малките на ибекса пасяха в раззеленилите се поля, но аз бях убила едър самец. Баща ти докосна челото ми, за да ме благослови за уменията ми. За толкова сдържан и мълчалив мъж това бе огромна похвала.
Бях щастлива, че съм момче в този мъжки свят и че баща ти ми оказа честта да яздя заедно с него. Наслаждавах се на всеки ден, сплела черната си коса, облечена в индиговосиния плащ на този див народ. После се роди брат ни и всичко се промени. Баща ти вече следеше с горди очи Адир, не мен. Може би през всички тези години наистина бе забравил коя съм аз и едва сега си бе спомнил, че съм момиче, дете, което майка ми бе отказала да захвърли в пустинята в първата нощ на техния брак, преди да стигнем до земята на Моаб, където тя се бе опитала да промени съдбата ми.
4
През дъждовния сезон, когато керваните не пътуваха, мъжете се връщаха обратно в другите поселища, при другите жени. Баща ти и неговите родственици никога не се заседяваха на едно място, а прибираха палатките си и пътуваха, като оставяха семействата си в Желязната планина, за да посещават жените и децата си, които живееха извън нашия лагер. Яздеха толкова далече, че сенките им вече не се виждаха. Оставахме сами с козите и белорунните овце. Имахме стотици животни, всичките увеличаваха благосъстоянието на баща ти и трябваше да се грижим за тях. Акациите разцъфтяваха с жълти цветове, а тревата в полето бе толкова висока, че можехме да се скрием и да не бъдем видени, когато тичахме из нея. Нощем прилепите летяха заедно в един черен облак и се спускаха към дърветата само за да пият сока на смокините. Въздухът бе топъл, а дъждът му предаваше плътносин цвят, същия като на робата, която носеше твоят баща.
Майка ни не се оплакваше, че сме оставени в Желязната планина, когато баща ти тръгваше на път. Тя имаше с какво да се занимава. Когато я прогонили от Йерусалим, аз не съм била единствената й грижа. Със себе си носела двойка гълъби и бе много привързана към тях. Те пърхаха в дървената клетка, а ние ги хранехме със зърна и фурми. Когато пиеха вода, повдигаха главичките си нагоре, сякаш славеха Господ. Майка ни ги пускаше навън само по един и ги използваше за пратеници; на крачетата им привързваше медни тръбички, в които поставяше съобщението. Пуснатият гълъб се издигаше в небето, политаше на запад и за миг се скриваше от погледите ни. Но винаги се връщаше при нея и при своя партньор. С времето децата, внуците и правнуците им се научиха да правят същото, следвайки същия загадъчен път.
Майка ни чакаше завръщането на пратеника си, докато здрачът се спускаше над планините на сини ивици. Казваше, че цветът на небето й напомнял за вода и за страната, в която бе израснала като дете, преди да бъде изпратена в Йерусалим. Копнееше за Александрия, място, където реките били пълни с чудни създания и чудовища, където майка й я бе приспивала със същата песен, която тя сега пееше на нас. През всичките години, в които живяхме в Моаб, тя се чувстваше самотна. Може би прекалено много мислеше за родния си град. Може би затова толкова често я виждах да плаче.
12
Дамани (Hyracoidea) — разред бозайници от инфраклас Плацентни. Това са малки до средни по размер растителноядни животни с тегло между 1,5 и 5 кг. Срещат се в Африка и в части от Арабския полуостров. — Б.пр.