В деня, в който съпругите и наложниците започнаха да стягат лагера, да събират палатките и да опаковат котлите и чергите, долетя гълъб. Видях го как лети и се спуска над нас, част от небето, което искаше да се стовари върху земята. Теменуженосиният въздух потръпна и аз вдигнах притеснено поглед, разтревожена от пристигането на птицата. Имах предчувствие, че всичко ще се промени и че миналото вече изтлява и се превръща в пепел. Майка ни бе помолила да останем тук, но баща ти отказа. Той искаше тя да бъде с него. Каза й да вземе всичките си притежания, всичко, което е ценно за нея, защото може би никога вече нямаше да се завърне в Желязната планина.
Майка ни сложи птицата в кошница и се качи на върха на планината с нея, за да бъде сигурна, че само тя ще прочете думите, които бяха пратени до нея. Не знаех какво бе посланието, но когато се върна в лагера, изражението на лицето й бе решително.
Приготвихме багажа си и изглеждаше, че на сутринта ще потеглим за Петра, но майка ни не изчака слънцето да изгрее. Събуди ме в мига, в който баща ти и братята му тръгнаха напред, за да се уверят, че пътят към града е безопасен за жените и децата, които щяха да ги последват. Веднага след като той се скри от очите ни, натоварихме бързия кон на Адир. Разполагахме и с най-добрия състезателен кон на баща ти, защото той бе взел една от магариците ни, а бе оставил жребеца си за майка ми, знак на обичта му към нея. Името на коня бе Леба, което означава „сърце“. Той бе толкова предано животно, че никога нямаше да тръгне с нас, ако не ме познаваше добре, но аз го бях хранила и мила често. Все си мечтаех някога да бъде мой, макар да знаех, че баща ти никога нямаше да ми даде Леба. Адир бе, неговият истински син.
Взехме само дървената клетка с гълъбите и една вълнена торба, пълна с разни вещи, както и кожен мях с вода, и още един с мляко и сирене. Видях майка ни да пъха в багажа книгата със заклинания и дървената кутия, в която държеше ценностите си. Носеше златните амулети, които й бяха дали някога в Александрия, когато никой не бе й подозирал, че съдбата ще я доведе в Моаб, и обиците, подарък от баща ти за тяхната първа брачна нощ. Остави всичко друго, купищата накити, които той й бе подарявал през следващите години. Нефритени огърлици, тюркоазени и златни гривни, сребърни броеници и други, чиито мъниста бяха от искрящо син лапис лазули, златни пръстени с инкрустирани скъпоценни камъни, каквито очите ни не бяха виждали преди това — редки опали, които меняха цвета си, движеха се и пламтяха, сякаш вътре в камъните имаше и вода, и огън. Остави бижутата нежно и внимателно върху сламеника, на който бяха спали с баща ти, но без съжаление. Той беше мъжът, който ни бе спасил, но не бе мъжът, когото тя обичаше.
Докато пътувахме на запад, майка ни се преобрази напълно, подмладяваше се с всяка стъпка на коня. Бях прекарала целия си живот с нея; сега тя се бе променила по начин, който не можех да определя.
Ти и брат ти не искахте да тръгнете. Адир се мусеше и мърмореше, викаше името на баща ви. Ти също крещеше и можеше да станеш причина за смъртта ни, но яздехме толкова бързо, че вятърът отнасяше гласа ти в небесата. Оставихме конете на брега на Соленото море, така че те да успеят да се завърнат при истинския си собственик.
Не бяхме крадци. Конят на баща ти се обърна и препусна по пътя, по който бяхме дошли. Конят на Адир го последва. Само за миг те се скриха от очите ни. Бяха останали само отпечатъците от копитата им в пясъка и дори те изчезнаха, заличени от вятъра, докато стояхме там и гледахме назад, защото сега животът в палатките ни се струваше като сън. Дори ако се бяхме затичали обратно по пътя, със сигурност нямаше да открием нищо в планината, където бяхме живели толкова дълго, нямаше да намерим дори пепел.
Единствената следа от онова време е белегът под окото ми.
Хората говореха, че майка ни е прекосила морето, ходейки по повърхността му, докато тринайсетте демона на Лилит държали краищата на дрехата й, но истината беше, че срещнахме мъж с голяма лодка. Обикновен, алчен мъж, който искаше висока такса, за да ни прекара през водата. Той погледна майка ми с черните си очи и бе ясно, че ще е щастлив да я има като отплата за услугите си. Вместо това тя му даде първото бижу, което баща ти й бе подарил, обиците, които винаги носеше. Те бяха с рубини от Индия, плячка от керван на мъже, говорещи език, който никой не бе чувал преди това. Рубините ми напомняха за твоя баща, колко чисти бяха, колко първични, искрящи и така червени, че човек се боеше, че ще го опарят, ако ги докосне. Извърнах се встрани, не желаех да гледам тази размяна. Бях виждала кръвта на баща ти много пъти. Независимо от слуховете и историите на римляните, тя никога не бе синя.