Преди да тръгнем, събрахме смокини, както и сноп клонки от акациевите дървета. Надигаше се буря, а морето бе пълно с черни буци. Те приличаха на камъни, поставени там, за да препречат пътя ни.
— Не се притеснявайте — каза майка ни. — Водата ще ни изцели, ако се нараним, и ще ни защити. Видях всичко в сънищата си.
Лодката се люлееше и тресеше и мъжът, който я направляваше, сипеше проклятия и се бореше с морето. Майка ми обаче оставаше все така спокойна. Солената вода плискаше по лицата ни и заплашваше да ни ослепи, по средата на пътя морето се укроти, стана синьо, после сиво и най-накрая сребристо и абсолютно равно. Планините на Юдея се отразяваха във водата и блуждаеха пред нас. Струваше ни се, че вече сме достигнали целта си, въпреки че ни предстоеше още много път. Долових мириса на огън и метал. Моите елементи. Моят двоен живот.
Щом стигнахме до другата страна на Соленото море, лодкарят ни остави. В тишината около нас почувствах, че мога да чуя туптящото сърце на света, лев ха-олам, центъра на сътворението, съвсем наблизо, в Йерусалим. Останахме да спим там, изтощени от пътуването. През нощта, след като ти и Адир заспахте на влажния пясък, майка ни ми махна с ръка да я последвам. Накладохме огън от акациевите съчки, които бяхме събрали на другия бряг, последната акация, която някога щях да видя, чиито корени са били в Моаб. Майка ми пусна своите питомни гълъби. След като те отлетяха, тя сложи клетката им в огъня и я остави да изгори сред пламъците.
Тук, в пустошта, не спирах да мисля за Желязната планина и за живота ми там, как си представях, че летя, докато яздех през нощта сред безстрашните воини, как вземахме всичко, което попаднеше пред погледа ни. Бях на четиринайсет, но вече бях убила неколцина мъже. След това слагах в огъня цветовете и клонките на акациевото дърво в почит на всеки един от тях, както повеляваше обичаят ни. Баща ти често носеше в палатката ни клони, окичени със стотици цветове, за нашата майка. Тя му благодареше, но не харесваше особено тези красиви вейки. Не оценяваше сладникавото им ухание и как пчелите се омагьосваха от тях. Тези крилати създания разбираха истинската същност на акацията, причината, заради която ги горяхме в чест на загиналите души. Когато цветовете й пламваха, те литваха нагоре, за да благодарят на Бог, който ги бе създал.
Единственото, което растеше от тази страна на Соленото море, бе Йерихонският балсам, дървото, което хората казват, че се е издигнало от подземния свят и в негодните му за ядене плодове има пламък от ада. Майка ни хвърли три от тези плода в огъня и той пожълтя като злато. После ми нареди да сваля всичките си дрехи. Не смеех да й откажа, затова се подчиних на думите й.
Събух се, свалих туниката и плаща си, после шала си от главата, боядисан в синия цвят на народа на твоя баща. Майка ни изгори всичко. Мастиленосини искри литнаха от плата към небето. Тя разплете косата ми и разчепка сплъстените възли с пръсти. Не се оплаквах, въпреки че ме болеше. Не казах нищо и преглъщах сълзите си.
Бях чувала разкази как когато за пръв път сме пристигнали, хората на твоя баща започнали да говорят, че си е довел вещица от Йерусалим и че майка ни го била омагьосала. Най-добре било да не я гледаш в очите, казваха жените от нашия лагер, нито да й се изпречваш на пътя. Сега се чудех дали не са били прави. В тази нощ се боях от нея. Стоях там, гола върху солта, стъпалата ми пареха, докато тя пееше на език, който не разбирах; калта от Соленото море покриваше ръцете, шията и лицето й и тя наистина приличаше на демон. Чувствах се безпомощна, превръзката на гърдите ми бе развързана, разпуснатата ми коса бе толкова дълга, че покриваше гърба ми чак до кръста като плътно черно одеяло.
Майка ни носеше малка вълнена торба със свои вещи. Когато бръкна вътре, се ужасих при мисълта какво ли щеше да извади от там. Може би змия или скорпион, или пък нож, с който да ме принесе в жертва, както Авраам е трябвало да направи със своя единствен син, Исаак, по повеля на Бог. Мина малко време, преди да осъзная какво възнамеряваше да направи тя, дори след като извади ръката си и ми показа какво бе донесла от Моаб. Рокля и мантия, ушити от коприна, които баща ти й бе подарил, съкровище от Индия от най-изящен плат, извезан целият с пеперуди. Облякох непривичните за мен дрехи, после обух изящни кожени сандали, които тя ми подаде. Беше тъмно в онази нощ, което бе добре. Така не успях да се видя сама. Струваше ми се, че някаква непозната жена се е пъхнала в моята кожа. Все още усещах крилете, прилепнали към лопатките на гърба ми, но те бяха натежали, оковани, както никога преди, когато тялото ми бе стегнато с ленената превръзка, която ги прикриваше.