Аз и майка ни казахме заедно молитвите, онези, които се отправят към небето, когато се ражда дете и новата човешка душа идва в нашия свят. В тази нощ станах жена, въпреки че запазих името си.
Азиза, състрадателната, могъщата. Азиза, жената, която знаеше какво е да бъдеш мъж.
На сутринта пристигна пратеник от Масада. Откри ни веднага. Донесе ни прясна вода и плодове, после ни каза, че ще ни заведе на сигурно място. Гледаше ме така, както никой друг мъж преди.
За пръв път в живота си разбрах коя и каква съм аз за останалата част от света.
И сведох очи към земята.
6
Дори сега ме привличат неща, напомнящи ми за стария ми живот. Стоя колкото е възможно по-малко в гълъбарниците. Гълъбите не ме интересуват, нито другите типични за жените занимания. Не мога да тъка или да шия, без да си набода пръстите. Когато готвя, винаги изгарям питките. Манджите ми са безвкусни, независимо какви съставки използвам. Няма достатъчно сол или кимион в света, които да направят жалките ми готварски опити поносими за вкуса на другите. Непохватна съм в задачите, които моята сестра извършваше с лекота още когато бе на осем години.
Често ходя до казармите, особено във вечерите, които бележат всеки нов месец, Рош Ходеш, когато жените се събират да празнуват, защото мястото ми не бе сред тях, а тук, с воините. Когато откриех върхове на стрели, ги държах в дланта си — талисмани от миналото ми. Остриетата пасваха съвършено в юмрука ми. Копнеех за тяхната студена, плоска тежест. Само металът можеше да стигне до сърцевината на същността ми, на това, което бях аз.
Бях в тази крепост от три години, но все още копнеех за отминалото време, макар че не го споделях с никого, дори с Амрам, на когото се бях врекла, независимо от предупрежденията на майка ми. Някои неща трябва да си останат тайна, научих го още като съвсем малка и бях пазила нашата тайна добре. Майка ми може би се съмняваше, но нямаше доказателство за моето неподчинение. Тя посипваше прага ни със сол, за да оставя следи, ако излизах, но аз го прескачах. Завързваше косъм от косата си от единия до другия край на вратата, но аз се промушвах под нея. Можех да я надхитря в някои неща; но същевременно мислех за пророчеството й всеки път, когато се срещах с Амрам. Бях негова, но знаех, че опозорявам себе си, като крия истината от собствената си майка, онази, която ми бе дала живот неведнъж, а три пъти.
От самото начало сестра ми бе моя съучастничка. Бяхме вече година в крепостта и работехме заедно с майка ни в гълъбарниците, когато Амрам пристигна. Дните ни бяха посветени изцяло на работата ни. Трите гълъбарника бяха като семейство кози — бащата, построен като кула, после идваха майката и детето — два квадрата, малък и още по-малък. Тогава те бяха моят свят, тъй като избягвах съседите ни и се държах встрани от другите жени, защото се страхувах, че те някак си ще прозрат през мен и ще видят огромната разлика между нас.
Когато Амрам дойде от Йерусалим в началото на лятото в годината, в която Храмът падна, той беше просто един от многото млади мъже, бягащи от враговете, осъдени заради кръвта, течаща във вените му, и заради действията си, убиец, който за едни бе престъпник, а за други герой, в зависимост от коя страна се намира съдникът. Бях там, на площада, сред струпалите се хора. Бях почти на шестнайсет, но все още странях от всички. Не обръщах внимание на мъжете, докато не видях Амрам да се катери по змийската пътека. Вървеше с лекота, сякаш стръмните урви бяха по-скоро равно поле. Това, което бе предизвикателство и трудност за другите, за него бе детска лудория. Беше ясно, че може да завладее всичко, което се изпречеше на пътя му, мъж или звяр, дори самата земя.
Гледах го и се почувствах засрамена от това колко красив го намирам. Той беше воинът, който исках да бъда, пъргав и жилест, уверен в себе си. Завиждах му и исках да го притежавам — него самия и всичко, което имаше той. Спомних си начина, по който здрачът падаше от другата страна на Соленото море на тъмносини вълни в деня, когато майка ми ме предупреди за пророчеството, според което трябваше да избягвам любовта на всяка цена. Но аз бях родена, за да й се противопоставям. Разбрах го, когато открих, че не мога да откъсна очи от Амрам. Опитах се и не успях, въпреки че бях желязо и по-силна от повечето хора, които познавах. Азиза, могъщата, бе някак си недовършена. Дали там имаше ангел или демон, който помнеше какво е било някога името ми и сега ме викаше от висините — Ребека? Стоях там като всички други жени край Змийската порта, които си шушукаха, омагьосани и съблазнени от Амрам още преди той да стигне до нас.