8
Броях дните в пустинята, като оставях резки по краката си с остър камък. На нашия народ не му беше позволено да се самонаранява; това бяха практики на езичниците и номадите по време на тяхното време на траур. Заради мъртвец да не правите порязвания по месата си, нито да начертавате белези по себе си — така бе наредил нашият Бог в Трета книга Мойсеева. Аз обаче чувах единствено гласа на пустинята, но не и словата на Всемогъщия. Криех белезите от порязванията с шала си. В живота, който водехме, болката беше нещо, с което трябва да свикнеш, нещо, което да те закали. Бях по-склонна да се нараня сама, отколкото да позволя друг да го направи, така че прегърнах идеята за този мой кървав календар с увереност и без разкаяние.
За първи път нарушавах нашите закони. Да продължа след това, бе лесно.
Предпочитах да бъда сама, но ме отпратиха при Сия и нейните деца. Тя продължаваше да бъде мила и аз започвах да свиквам с нея. Сия бе по-възрастна и омъжена и предполагах, че ще очаква да се държа почтително с нея, но наместо това тя ме възприемаше като своя сестра и скоро започнах да се радвам на компанията й. Имаше дни, в които двете се смеехме и превръщахме суровия си живот в забавна игра, въпреки че мъжете ни хвърляха навъсени погледи. Двете работехме заедно, събирахме оскъдните растения, които откривахме в пустошта, приготвяхме храна с намаляващите ни запаси от мазнина и маслини, изсушени смокини и леща. Правехме хляб на горещите камъни край огъня и го покривахме с пепел, за да може да се опече. Понякога мъжете отиваха на лов и от време на време се връщаха с някоя яребица, чието месо добавяхме към яхнията.
Бях дълбоко впечатлена от това колко добра майка е Сия и с какво търпение се отнася към синовете си, когато те настояваха за нейното внимание. Момчетата бяха почти бебета и всяка нощ тя им пееше, за да заспят, решена да не ги лишава от любовта и грижите, на които се бяха радвали в света, останал зад гърбовете ни. Всеки път, когато пееше, си спомнях за момичето от Александрия, което се грижеше за мен, след като останах без майка. Често заспивах близо до децата, като си представях, че приспивните песни на Сия са предназначени за мен. Моята нова приятелка неуморно решеше косата ми, за да махне пепелта, изсипала се върху нас, докато бягахме от горящия Йерусалим. Веднъж открихме едно плитко езерце и се втурнахме към него в мига, в който зърнахме водните отблясъци; докато се пръскахме една друга, сякаш наистина бяхме сестри, и макар и за кратко успяхме да забравим в какво положение се намираме.
Продължавах тайно да отмервам времето в пустинята, врязвайки всеки отминал ден в плътта си. Не споделих с никого, но продължавах да мисля за Бен Симон, убиеца с белега върху лицето. Когато видех, че ме наблюдава, бързо покривах краката си. Не исках да знае коя съм в действителност — едно отритнато, грозно момиче с мазолести ръце. И въпреки това имаше някаква връзка помежду ни, може би защото и двамата бяхме белязани. Беше очевидно, че той вижда нещо, което никой друг не бе забелязвал досега. Лицето му се преобразяваше, когато погледът му се спреше върху мен; в очите му се долавяха пламенност и безразсъдност. Самото му присъствие приковаваше вниманието ми, подобно на ужилване от оса. Започнах да се чудя как ли бе получил белега си и в какви тъмни дела е бил замесен в Йерусалим. В главата ми се блъскаха нажежени до бяло, настоятелни мисли за него, които ме караха да се срамувам и да се чувствам като предателка, въпреки че не бях сторила нищо нередно.
Веднъж, под бледата лунна светлина, отидох до езерцето, където двете със Сия се къпехме. Докато траеше месечното ми кървене, се бях изолирала, както повеляваха нашите обичаи. Сега кървенето бе спряло и имах нужда да се почистя. В Йерусалим ходех в микве, за да се изкъпя. Тук обаче всичко, с което разполагах, беше това езерце насред нашала, клисурата, където птиците идваха да пият вода вечер — ята от гарвани, чучулиги и огромни белоглави лешояди, силни, безстрашни създания, които гнездяха по скалите. Открих, че с нарастващите горещини на Ав водата бе намаляла. Въпреки това свалих туниката си, намокрих се и изпитах някакво облекчение. После чух шумолене сред вечнозелените храсти — от онзи тип, който човек може да открие дори и на най-суровите места. Бързо грабнах дрехите си, притеснена, че може би ме дебне някой от леопардите, в чиято територия бяхме навлезли, достатъчно изгладнял, за да ме възприема като плячка.