Може би мигът щеше да отмине и аз щях да се извърна встрани и да се заема със задълженията си, ако той също не ме бе видял, ако и двамата не бяхме преобразени от този единствен поглед, който си разменихме. Осъзнах, че съм пленена, щом се поддадох на импулса си и застанах до стената, за да го приветствам като останалите момичета. Намеренията ми бяха други; просто да зърна мъже, каквито досега не бях срещала. Вместо това точно в този миг станах жена. Взирах се през трептящия от жега въздух и докато той изкачваше змийската пътека, виждах как неговата и моята съдба се преплитат в едно.
Бях привлечена от него, пламтяща от любопитство. Когато започнаха дъждовете, стоях до оръжейната, мокра до кости, и се надявах да зърна за малко поне този мъж вътре в казармите. Обикалях стената в търсене на знаци, бележещи местата, из които бе минавал: връх на стрела, отпечатък от крак, паднал косъм от косата му. Когато прахта се надигаше, мислех за него, вперила очи в небето; когато носех вода, ядях вечерята си, работех сред гълъбите или правех нещо друго, колкото и дребно да бе то, всичко ме караше да мисля за него. Нямаше да се опитам да го преследвам, но един ден той се изпречи на пътя, докато със сестра ми бързахме към гълъбарниците. Повдигнах ръка, за да прикрия очите си и малкия белег във формата на сълза. В този миг отново попаднах в неговия плен. Той се усмихна, убеден, че ме познава, и аз се усмихнах в отговор, знаейки, че не е така.
Майка ни ни чакаше. Ако тя беше с нас, щях да се обърна. Може би всичко, което последва, щеше да бъде различно, но съдбата бе решила друго, за което бях особено благодарна. Нахара ме погледна странно, когато й казах да ни остави, но изпълни молбата ни и си продължи по пътя.
— Всеки ден минаваш от тук — каза Амрам, когато сестра ми си тръгна.
— От къде знаеш? — попитах аз, както говорех някога с Нури, сякаш бяхме равни, а не жена, която трябва да свежда глава пред него.
— Защото те наблюдавам.
Почувствах се отново сякаш бях в планината, сякаш бях себе си.
— Не толкова често, колкото аз те наблюдавам — усмихнах се по-широко.
Тъй като бях израсла сред момчета, не притежавах лукавството на жените. Амрам се разсмя, изненадан от честността ми. Предполагам, че когато го целунах първа, постъпих като мъж, завладян от страст. Изненадах се, че на него му хареса.
Жените на полето клюкарстваха за нас. Чувах думите им, но мнението им не означаваше нищо за мен, песъчинка в сандалите ми. Оставях искрите на грубата им ревност да падат по земята. Никоя от тях не посмя да говори с майка ми и да рискува гнева й, като й разкаже за моето покварено държание.
Продължавахме да се срещаме по тъмно, близо до фонтана на Западния площад. Всеки път, когато бях с Амрам, сестра ми ме покриваше. Тя беше моят щит, моят ключ към свободата, малката гълъбица, която отнасяше думите ми на Амрам, когато се уговаряхме за часа на срещата ни. Някога бях спасила сестра си, сега тя ми се отплащаше. Често прекосяваше площада заедно с мен късно вечер. Държахме се за ръце и си шепнехме като деца, но когато наближавахме фонтана, тя се отдръпваше встрани и аз продължавах сама. Нарочно не исках да става свидетел на срещите ни — така, когато казваше на майка ни, че не ме е виждала с някой мъж, това нямаше да е лъжа.
Успявахме да намерим места, където да бъдем сами — хранилища, градини, полето нощем. Отново, както когато бях дарила живот на сестра си, отдавах дъха си на някой друг, а неговият принадлежеше на мен. Амрам се закле, че ще опази тайната ни и майка ми няма да разбере, а той бе мъж на честта. Хората разказваха, че в Йерусалим е бил най-смелият убиец, способен да се преобразява. Баща му, великият и страховит убиец Бар Ел-ханан, притежавал способността да изчезва внезапно от погледа ти. Може би Амрам бе наследил това умение за невидимост, защото можеше да се промъква покрай майка ми, незабележимо, като лек облак. Станахме толкова дръзки, че започнахме да се срещаме в избата под нашата стая, защото в пода на старата кухня имаше тайно стълбище; друг таен проход отвеждаше на същото място право от площада. Свличахме плащовете си под стаята, на чийто под стъпваше майка ми. Може би го правех, за да й се опълча, за да извоювам живота си и да опровергая нейното пророчество, че любовта щеше да ме погуби.