В нашето тайно скривалище правех всичко възможно да открия Амрам сред мрачните дипли на сенките, преди да ме види той. Можех да видя мишката, търсеща зърно, и сънливите прилепи, висящи от тавана, но Амрам ме измамваше всеки път; поставяше длан на устата ми, за да не извикам, и ме стискаше в прегръдките си, преди да разбера, че е дошъл. Можех лесно да се освободя и да вдигна нож до гърлото му, преди да успее да мигне, но си казвах, че това е нашата игра, да крием своята същност.
Въпреки че той не виждаше истинската Азиза, въпреки че трябваше да бъда по-разумна, никога не му отказах нищо. И все пак усещах празнота.
Той не прозираше под пластовете на воала ми, а аз не разкривах най-съкровеното си аз пред него. Може би исках да предизвикам майка си, но когато Ревка пристигна да работи при нас в гълъбарниците, вече му се бях врекла. Не след дълго, когато и Йаел дойде в крепостта, му се бях отдала напълно.
7
Може би някои тайни е невъзможно да се скрият, защото моите грехове сякаш бяха изписани на лицето ми. Не бях омъжена и все пак знаех неща, известни на булките, как мъжете стенат от страст, как понякога ридаят с цялото си същество, как желанието им може да ги обвърже здраво, както дрехите, които носех в този живот — шалове, воали и плащове — ме обвързваха с това, в което се бях превърнала. Мъжете ме оглеждаха грубо, когато се редях на опашка на пазара, за да взема дажбите ни от жито и просо. Наблюдаваха ме, докато носех кошниците с тор в градините, и ми подхвърляха предложения, на които не обръщах внимание. Не бях невинно агънце, нямаше да се предам на тяхната похот. Отвръщах им, че трябва да се прибират у дома си при своите съпруги и майки. Самата мисъл, че ще се преклоня пред мъж, който ми говореше така, събуждаше воина в мен. Оставях шала да се свлече от косата и раменете ми и ръцете ми засилваха голи на слънчевата светлина. Тогава другите жени за пръв път започнаха да нашепват, че съм от шедим, създание, което никой не може да покори. В това отношение бяха прави. Вършех каквото исках, въпреки че майка ми бе забранила, въпреки че бе грях.
Започнах да се питам дали няма известна истина в историите, които жените в полето разказваха за мен, дали не животът, който бях водила, преди да дойда тук, ме отделяше от тях, а истината за моето раждане, отговорът на загадката кой бе моят баща. Знаех, че не бе ангел или инкубус, а просто мъж, пишещ върху пергамент, но с течение на времето все повече мислех за него. Струваше ми се странно, че пратеникът знаеше точно къде да ни намери на брега на Соленото море, когато пристигнахме за пръв път тук, и че бе свел глава пред майка ми, сякаш бе жена на важен и влиятелен мъж. Питах се защо от всички места на света, където можехме да отидем, бяхме дошли точно в тази крепост, а не в някоя друга.
Майка ми не ми казваше нищо. Отказваше да ми отговори къде изпращаше гълъбите, когато стоеше на върха на Желязната планина.
Тя отричаше, че някога е получавала съобщения в отговор, въпреки че думите, пратени до нея, ме бяха изгорили и все още носех техния белег. Казваше ми само, че е била момиче, последвало пътя, който Всемогъщият е избрал за нея.
— Нима мога да съм толкова дръзка и непочтителна, та да питам Бог защо ме е изпратил да следвам един път, а не друг?
При тези думи лицето й изглеждаше младо и невинно. Поне веднъж тя, която бе толкова строга и силна, ми се струваше ранима. Майка ми ме бе научила на много неща. Можех да чета на повече езици, отколкото знаеха мнозина от равините ни, и все пак знаех съвсем малко за нея и за себе си. След напускането ни на Моаб тайните ни бяха започнали да се оплитат като паяжина, една нишка водеше към друга. Продължавахме да мълчим за това, което бяхме имали и бяхме загубили. Движехме се като паяци, кръжахме една край друга, подозрителни, очаквайки какво ще се случи после.
— А аз нямам ли свой път, по който да поема? — попитах я веднъж, насърчена от думите й, че не се е усъмнила в посоката, в която Бог я бе повел.
Тя ме погледна замислено.