Когато наблюдавах Нахара на полето как се грижи за черните кози и ги побутва с пръчката си, как следва мъжете от своето племе, с приковани в Малахи очи, често се питах дали майка ми не беше объркала пророчеството си за любовта, която ще ми донесе единствено гибел.
Може би бе видяла съдбата на сестра ми, не моята.
В деня на Празника на безквасните хлябове, когато празнуваме освобождението на народа ни от робство, от Едом се надигна кадим. Това не беше на добро.
— Щом този вятър започне, продължава със седмици — казваха хората на площада. — Не можем да го избегнем и да се скрием от яростта му.
— Седмици наред птиците няма да се издигат в небето — пророкуваха други, — крилете им ще се възпират от неговия порив и от волята на нашия Бог, който ни напомня, че трябва да Му се преклоним и да благодарим за живота на земята.
— Когато мъжете си говорят, ще настава объркване, а намеренията на жените ще бъдат разбирани погрешно — мърмореха вечер тъкачките на становете.
В гълъбарника птиците бяха нервни и отказваха да снасят. Майка ми начерта знака на четирите криле на пода, после изгори благоухания, малка купчинка смирна, която успокои птиците, въпреки че още трепереха. Йаел вземаше гълъбите един по един в скута си и те притихваха, но щом излезеше през вратата, отново започваха да пърхат с криле и да я викат.
Когато Празникът на безквасните хлябове свърши и пекарите се върнаха отново на работа във фурните, за да изпекат и малкото им останало зърно, вятърът бе още с нас, все така ожесточен. Листенцата валяха от бадемовите дървета като ослепителна градушка. Пред складовете имаше опашки, на които съседите ни чакаха за своите дажби. Хората крещяха, за да се чуват; на края често се отдалечаваха едни от други, поклащайки глава.
Кадим бе донесъл вихрушки; навсякъде имаше прах и чакъл — навлизаха в гънките на дрехите ни, спяхме и ядяхме сред тях…
За щастие, в един-единствен час вятърът отслабваше и носеше покой, за който всички бяхме благодарни. Това се случваше, когато синята светлина на вечерта започваше да угасва. Цветът на хоризонта бе толкова великолепен, че дори слепите се кълняха, че могат да го видят. Беше беин хаарбаим, нито ден, нито нощ, когато воалът на илюзията изтънява и можем да виждаме неща сред обагрената в лилаво светлина, които са скрити във всички други часове. В такова време се появяват демоните и ангелите и шедим за пръв път идват на този свят.
Една вечер Йаел не дойде сама в стаята ни. В часа, когато кадим се бе успокоил, тя доведе със себе си жена от есеите. Бялата роба на Тамар изглеждаше синя, когато вятърът се увиваше край нея. Жената се приближи, свела очите си към земята. Потръпнах, и от светлината, и от вихъра. Лицето на майка ми бе бледо и измъчено. Сутринта бе видяла скорпион в ъгъла. Оттогава очакваше бедствието да потропа на вратата ни.
— Не вини Тамар за това, което ще ти каже — помоли Йаел майка ми и в гласа й долових притеснение. Косата й искреше алена на угасващата светлина. — Тя дойде при мен, а сега и при теб, за да ти донесе истината, не да ти навреди.
Момчето на Тамар, Йехуда, се бе сприятелило с брат ми. Мислехме, че може да е дошла, за да го потърси, както често се случваше. Но сега бе различно. Тамар идваше при майка ми, но не смееше да пристъпи напред. Бяхме от едната страна на прага заедно с Йаел, която бе влязла в стаята, но остана от другата страна, сякаш дори само преминаването на прага ни щеше да й донесе проклятие.
Беше лошо знамение да стоим така, разделени, и все пак никоя от нас не помръдна.
— След Шабат няма връщане назад — каза Тамар, без да вдига очи. Беше мила жена, която бе изстрадала много, и личеше, че й е трудно да говори пред нас. Йаел я помоли да продължи и тя най-накрая ни каза. — Сутринта бяха при Абба.
Майка ми простена при тази вест. Знаеше, че Шабат е денят на булките, защото е седмият ден на сътворението и най-красивият от всички. Булката, за която говореха, бе сестра ми. Бе се омъжила без знанието или позволението на майка ми.