— Нищо не можеш да направиш — каза Йаел. — Венчали са се тази сутрин.
Тамар шепнеше извинения за начина, по който нейните хора ни бяха пренебрегнали. Тъй като нямахме мъж в семейството, Абба бе дал одобрението си е благословията на Бог. Майка ми вече не слушаше. Впусна се към шкафа, където държеше талисманите и билките си, отчаяно търсеща заклинание, което да оправи нещата. Маслото от лилия, този свят, скъпоценен аромат, се разсипа по олтара, докато ровеше. За миг ми се стори, че сме се върнали в полетата на Моаб и е лято, и всяко цвете е червено. Майка ми се разплака. Това ме ужаси най-много. Не я бях виждала да плаче, дори и в нощта, когато разбойниците нападнаха палатката ни и тя промени името и съдбата ми.
Искаше ми се още да съм момче, да преследвам кервани заедно с мъжете, да търся провизии, да оставям жените да се справят със сърцераздирателните мигове като този. Стоях там безмълвна, неспособна да се справя със скръбта на майка си. Йаел бе тази, която отиде при нея и я прегърна. Всеки би помислил, че тя е дъщерята, а аз бях само гостенка, която стоеше неловко и не знаеше какво да направи, освен да гледа как майка ми оплаква прибързаното решение на сестра ми.
— Това е краят — опита се да я утеши Йаел. — Тя им принадлежи.
Майка ми поклати глава; черната й коса се разпиля по гърба й.
— Знаеш го, също както го знам и аз. Туй, което е сторено, може да бъде разтурено.
Излезе забързано от стаята ни. Йаел понечи да я последва, но аз поставих ръка на рамото й и я спрях. Поне веднъж щях да бъда дъщеря на своята майка.
— Нахара е моя сестра — казах студено. — Това не те засяга.
Йаел ме погледна изненадано, после отстъпи назад.
— Разбира се, права си.
Тръгнах след майка си през площада, сърцето ми биеше бясно в гърдите ми. Чувах как стъпките й отекват по камъните. Беше бърза, но я настигнах в края на овощната градина. И двете дишахме учестено. Вятърът се бе завърнал. Разклащаше клоните и вдигаше вихрушки от прах. Времето на синята светлина бе свършило и мракът бе започнал да се спуска като спирала надолу. Майка ми не се изненада, когато ме видя. Знаеше, че сестра ми принадлежи на мен.
— Тя ще се върне при нас — казах аз.
Майка ми поклати глава.
— Баща й е пратил това проклятие, за да ме накаже. Така си отмъщава.
Не вярвах, че мъжът, който ме бе научил на всичко, може да е толкова жесток.
— Той не би направил такова нещо — отвърнах аз и огорчението ми от нейната измяна се надигна заедно с пясъците на Руах Кадим. — За разлика от теб неговата любов бе истинска.
Майка ми ме погледна. Уви се по-плътно в плаща си.
— Ако вината за това не е на човек, то тогава се случва по Божията воля. Ако е така, не можем да променим това, което е писано да стане. Затова се моли причината да е проклятието на баща ти.
Отвъд полето на грубата маса на есеите светеше лампа и в нейната светлина се виждаше групата хора, събрани за общата вечеря. Вместо ръкописите, които обикновено мъжете разстилаха върху масата, за да работят, сега видяхме празнични сватбени ястия — фурми и вино, извара и смокини. Над масата бе опънато покривало за защита от вихрушките пръст.
Погледът на майка ми бе втренчен във водача на есеите.
— Сега ще видим дали е дело на Бог или на алчността на мъжете — каза ми тя. — Ако знаеха кой е баща й, дори нямаше да смятат, че е от нашия народ и изповядва вярата ни.
Тръгна към Абба, светия мъж, който вече не можеше да ходи. Дори неверниците почитаха преклонната му възраст, защото тя бе знак за милостта на Всемогъщия, но майка ми не бе дошла, за да изкаже почитта си. Забелязах, че стиска нещо здраво в юмрука си. Есеите явно също го видяха, защото застанаха пред нея, за да не навреди на Абба. Спомних си как бе изкачвала сама Желязната планина, очаквайки гълъбите. Разбирах защо жените в Моаб се бояха да я погледнат. Спомних си как на брега на Соленото море и аз се бях уплашила до смърт от нея.
— Елохим ще ме защити — успокои Абба следовниците си.
— Дали? — попита майка ми. Гледаше Абба право в очите, главата й не бе покрита и изглеждаше опасна. — Искам само дъщеря си.
Сега видях, че в шепата си държи не оръжие, а сол. Но тя бе по-опасна от всеки кинжал, защото в нея имаше вложено проклятие, което смяташе да хвърли върху тези хора, за да огради злото и то да не може да й навреди.
Мъжете закриха очите си, за да не ги превърне в чудовища или козли. Започнаха да шепнат молитви, да зоват Божията милост. Майка ми не се впечатли. Извика ангелите на Хима, духовете на гнева, и помоли Създателя на вселената да погуби враговете й. Спомних си как разбойниците, които бащата на Нахара уби, бяха паднали край нас като изсъхнали клони на акациево дърво, кръвта им се стичаше като мъзга, толкова гъста, че на майка ми й бяха нужни дни, за да я почисти. Тя ги бе проклела, със същите думи, които редеше сега.