— Преди? — Нахара повдигна предизвикателно брадичка.
Стаята бе гореща, наситена с миризмата на пот и секс. На сламеника, където жените от тази секта бяха разпънали бял чаршаф, за да уловят доказателството за чистотата на сестра ми, имаше петна кръв.
— Ако той знаеше, че баща ти не е от нашия народ, нямаше дори да те погледне — казах аз.
— Но тя няма да му каже — кимна Нахара към майка ни. — Прекалено късно е. Вече съм негова.
Сестра ми изглеждаше въодушевена от властта, която има; знаеше, че думите й ни нараняват. Ръцете й бяха сложени на кръста, сякаш тя беше царица на тази миризлива къща на кози.
— Ако искаш да спасиш някого, спаси нея.
Кимна към мен; сестра ми, която обичах като никого другиго, която сега бе станала моя предателка. Спомних си с каква нежност се бях грижила за нея, когато живеехме в палатката си в Желязната планина. Всеки път щом майка ни отиваше в леглото на съпруга си, аз пеех, за да приспя сестра си. Тя спеше добре, захапала палеца си, унасяйки се още при първите думи на песента, която пеех — за това как звездите са над нея и я гледат с искрящите си очи. Обещавах й да взема листата на тамарикса и да ги размахам, за да прогоня нощта и сутринта да дойде отново.
— Ти си сляпа за това, което прави тя — каза Нахара за мен. Гледаше майка ми без капчица уважение. — Била е стотици пъти с Амрам, а ти не виждаш нищо. Отвори очите си.
Майка ми се извърна към мен.
— Какво очакваш? — продължи сестра ми. — Курвата се е обучила от най-добрата в занаята.
Когато майка ми се пресегна, очаквах, че ще сграбчи Нахара и ще я принуди да тръгне с нас. Но тя я зашлеви. Майка ни, която винаги ни бе прегръщала с обич, бе принудена да направи това.
Чух как Нахара си поема шумно дъх. Повдигна ръка към зачервената си буза, но не се разплака. Усмихна се, по-овладяна отпреди, по-сигурна в това, което иска, истинска дъщеря на баща си, сурова и самоуверена.
— Опитваш се да ме накараш да замълча, но няма как да го отречеш — каза тя на жената, която й бе дарила живот.
Отвън пустинята се надигна още веднъж; вратата на обора зейна отворена с такава сила, че дървото се разцепи на две. Бе прекалено късно, точно както ни бе предупредила Йаел. Вятърът щеше да ни следва с дни, щеше да ни принуждава да закриваме главите, да ядем чакъл заедно с храната си, да слушаме грохотния му рев по цяла нощ. Аз, която познавах само желязото, почувствах, че сълзи изгарят очите ми. Въпреки че стоеше пред мен, сестра ми вече не беше моя.
Майка ни сведе глава, опозорена и унижена. Спомних си как се бе мъчила при раждането на сестра ми, защото аз бях с нея в онзи ден.
Спаси нея, бе казала тя.
Не чухме нито веднъж: Спаси мен.
В нощта, когато си тръгнахме от есеите, майка ми разкъса плаща си, както правят жените, когато оплакват мъртвите. Някои казват, че думата ни за гроб, кевер, се използва и за състоянието, когато детето се бори вътре в майка си и животът и смъртта са все още преплетени в едно. Детето, което майка ми се бе мъчила да роди, сега я бе напуснало. Тя нямаше да каже истината за произхода на Нахара, защото това щеше да я опозори. Но се отказа от нея. Повече не говорихме за сестра ми, макар че майка ми пя за нея в продължение на седем дни, както се пее за душите на мъртвите, защото толкова дълго духът се рее край тялото, неспособен да се раздели от земната си форма.
Оттогава двете живеехме в стаята си, но времето минаваше и ние все по-рядко разговаряхме. Бяхме сами, защото брат ми се бе преместил в палатка близо до казармите, за да служи по-добре на воините и за да избегне мълчанието между майка ми и мен. Между нас се възцари недоверие, което ни задушаваше. Всеки притежаващ дори малко разум би избягал от тази горчивина, а Адир бе разумно момче.
Работех в най-малкия гълъбарник, за да съм далече от другите. Не можех да изкупя грешката си. Бях излъгала и мамила майка си. Бях се отдала на мъж преди сватбата. Стореното не можеше да се поправи, защото дори в ръцете на вещица съсипаната жена не може да стане отново чиста.
И все пак, когато лягах да спя, ставах друга, различна от жената, в която се бях превърнала. Често сънувах, че яздя сред акациевите дървета. Мислех за стария си приятел Нури и как го бях предала, преструвайки се, че съм нещо, което не съм, създание, изтъкано от сухожилия и мускули, а не жена от плът и кръв. С Амрам не се преструвах така, но може би криех от него най-важното. Никога не му казах истинското си име. Той не ме познаваше и никога нямаше да успее да прозре в мен, независимо колко пъти щеше да ме обладае или как щях да се опитвам да му предложа любовта си в замяна.