И заради това, дори когато бях с него, бях сама.
Той не бе мъжът за мен, защото никога нямаше да приеме скритата ми страна. Наричаше ме своя овчица, своя гълъбица и любимото си момиче, но аз не бях нито едно от тези неща. Започнах да избягвам срещите ни. Той, който ме познаваше така както само съпругът би трябвало да познава жена си, чакаше до фонтана, изгарящ от страст. Но аз го гледах от сенките, както ангелите наблюдаваха нашия вид от своите висини. Копнеех за това, което сънувах, за свободата, която някога имах. В сънищата си питах бащата на сестра си дали бе видял истинската ми същност. Той ме поглеждаше тъжно и не ми отговаряше, защото бе изгубил всички ни и не можеше да ни последва или да ми отговори дори и в сънищата ми.
Започнах да спя със старата туника на брат ми; тя бе кафява, боядисана с орехови черупки, изтъняла и омекнала от носене. Чувствах се много удобно в нея. Сплитах косата си, след това я прикрепвах с проста брошка под шала за глава, така че да мога да обикалям из крепостта като безименно момче, без да привличам мъжките погледи.
За пръв път, откакто бяхме дошли тук, бях самата себе си.
9
В гълъбарника се тревожехме за Мъжа от севера. Бяхме вече в разгара на месец Йаяр и лятото наближаваше, месеца на Сиван, когато жегата се надига от центъра на земята и пада от небесата. Мъжът от север бе нищо за нас, затворник в кула, мъж, който едва говореше езика ни, направен от лед, който не би трябвало да бъде сред нас. Но бяха минали повече от шест месеца. Друг мъж би умрял от глад и изтощение, но друг мъж нямаше Йаел и всички нас, които да се грижат за него. Може би бяхме забравили, че е роб. Някак си с времето се бяхме сприятелили с него, защото той не беше като другите мъже. Не се бояхме нито от силата му, нито от мнението му. Той ни бе изненадвал много пъти, но най-вече, когато ни каза истинското си име, преди да го задържат. Другите бяха смаяни от признанието му, но аз разбирах защо бе поискал да ни разкрие толкова лично нещо. Когато научиш името на някого, ти го притежаваш. Но в замяна, независимо дали го отричаш или не, ти също му принадлежиш.
Първия път, когато Уин ме видя да опъвам лъка, в месеца преди да го хвърлят в кулата, разбра, че аз съм повече момче, отколкото жена. Той бе силен воин и разпозна воина в мен. Трябваше да бъда по-предпазлива, но бях толкова свикнала да държа оръжие, че не успях да скрия радостта си. От изражението на Мъжа от севера личеше, че е видял в мен другар и брат, някой, с когото в друго време и на друго място би могъл да ловува рамо до рамо.
— Добра работа — каза той, след като видя как пробвах стрелите, които изработих за Амрам. Жените се бяха върнали в гълъбарника. Събирах стрелите, като ги издърпвах от мишената си на маслиновото дърво.
— Да, хубави са — отвърнах аз.
Той се разсмя. Произнасяше думите ни странно; звучаха студени, някак по-ясни и по-точни.
— Хубави? Имах предвид стрелбата ти. Колко мъже си поразила?
Сведох очи, за да не види блясъка на истината в тях.
— Да не смяташ, че нападам жертвите си, докато вечер тъка на становете?
Робът взе дланта ми и погледна мазолите ми.
— Тези не са от тъкане.
Показа ми как стрелят хората от неговия народ така, както би учил по-малък брат. Робите не се издават взаимно, а въпреки че не бях в окови, бях робиня на истината за своя произход, защото все още не знаех кой е баща ми и това ме измъчваше. Мъжът на име Уин бе добър учител, търпелив, и с желание споделяше бойните си умения. Когато прикрепих пера към стрелите, както правели неговите хора, те полетяха много по-бързо. Часове наред се упражнявах зад гълъбарника. Веднъж пронизах една от нашите птици, която бе политнала толкова високо, че човек можеше да я помисли за облак.
Уин ме обучаваше в изкуството на стрелбата с лък, как да си поемам дъх, преди да опъна тетивата, после да изчакам сърцето ми да удари, да вдишам още веднъж и тогава да я пусна. Това допълнително вдишване се оказа истинско чудо; то вдъхваше живот и скорост на стрелата. Уин говореше за животно от неговата родина, подобно на елен, което било по-бързо от вятъра, от леопардите в пустинята; толкова бързо, че никоя птица не можела да му бъде равна. Точно това искаше и за стрелите ми: пера, които да ги окрилят.
Превърнах стрелите в птици, които щяха да порят въздуха. Когато си поемах допълнително дъх, стрелата бе като гълъбица, която се спускаше за миг надолу, за да дари крилете си със сила, преди да се издигне отново във висините.