Когато пръстите ми се разкървавиха от упражненията, казах на Амрам, че съм се наранила на становете. За разлика от роба той ми повярва. Бе сляп коя бях всъщност. Сякаш аз притежавах плаща на невидимостта, който се говореше, че баща му е носел из двора на Храма, когато е пронизвал враговете си. Амрам ме помоли да нося плащ в любимия му нюанс на синьото като символ на любовта ми. Съгласих се, макар да знаех, че никога няма да мога да му дам този дар. Не знаех какво да правя на стана, за да го изтъка.
Ръцете ми укрепнаха след многото часове стрелба, мускулите ми бяха като на воин, но аз обяснявах, че силата ми е дошла от повдигането на кошниците, които носехме на полето. Седмици след това Амрам идваше да ми помага да ги нося, защото реши, че са прекалено голям товар за мен. Зад гърба му Уин ми се усмихваше и аз му отвръщах също с усмивка, защото някои споделени тайни сближават хората, също както други ги разделят.
Не се интересувах какво има между роба и Йаел, но знаех, че той е полудял по нея. Веднъж Йаел ми бе казала, че си е моя работа кого обичам, и сега аз й отвръщах със същото. Виждах как той я гледа и знаех, че тя оставя веригите му отключени.
— Нея питал ли си я колко мъже е поразила? — закачих Уин един ден.
Думите се изплъзнаха необмислено от устата ми, но той се загледа в Йаел с болка в очите.
— Един със сигурност.
Трябваше да се досетя, че ще сглупи и ще се опита да я склони да избяга с него. Той беше искрен мъж и не можеше да се прикрива, дори ако това означаваше да прекара малкото му останал живот в окови.
Йаел бе тази, която му носеше оскъдните провизии, докато бе заключен в кулата. Разказваше ни, че вече едва говорел. Бил толкова изнемощял, че не можел да се надигне от твърдия сламеник. В килията миришело ужасно, защото никой не я чистел и неговите собствени изпражнения просто се трупали там. Уин обаче не се оплаквал и не проклинал надзирателите си, а продължавал да разказва за снежната земя, в която се бе родил. Сякаш я виждал пред очите си. Жегата изчезвала, когато говорел за страната си, и той потръпвал, като че ли крачел през снега. Неговият народ вярвал, че след смъртта си човек се завръща у дома. В следващия си живот той щял да стъпва под високите тисове в родината си и отново да се събере с тези, които си бяха отишли от този свят преди него.
Един ден настоявал упорито, че е видял елен през прозореца. Това животно се ловувало много трудно, защото летяло през тревата като птиците над главите ни.
— Какво великолепно създание — прошепнал той.
Йаел плачеше, докато ни го разказваше, защото в нашата страна нямаше елени, а килията на Уин бе без прозорци.
Бе мрачно време. Вече осъзнавахме, че животът ни тук е толкова отдалечен от останалия свят, че все едно сме в отвъдното. Скоро щяхме да празнуваме Шавуот, Празника на седмиците, в чест на деня, който Мойсей ни бе дал Тората. В миналото хората от нашия народ пътуваха до Храма в Йерусалим с дарове — първите плодове след седемте седмици работа на полето, и принасяха в жертва седемте плода на реколтата: жито, ечемик, грозде, смокини, нар, маслини, фурми.
Такава бе традицията ни, така повеляваше законът ни, но тук нямаше Храм, към който да вървим и в който да поднесем даровете си, а поводите за празнуване бяха малко. Овощните ни градини бяха пусти, независимо от дъжда, който майка ми предизвика. Житото бе толкова малко, че делвите в складовете бяха наполовина празни. Хората се питаха дали не е дело на демони. Всъщност, когато сега валеше, водата се изливаше върху ни с такава сила, сякаш дъждът бе от камъни.
Твърдеше се, че Масада никога няма да падне и че Бог е сътворил тази планина заради нашия бунт, за да продължим да Го славим. Въпреки това се питах колко ли щяхме да издържим на една обсада, когато римляните дойдеха. Хранилищата на царя нямаше да ни помагат вечно. Повече от десет години маслото, виното и зърното на Ирод ни бяха хранили и бяхме свикнали да разчитаме на тях, но те вече свършваха. В крепостта имаше голяма преса за маслини, но маслините по дърветата бяха малко и не успявахме да изцедим достатъчно масло. Сега в хранилищата властваха плъхове. Плъзнаха слухове, че са били доведени тук от римляните и оставени нарочно, в случай че нашият народ си възвърнеше обратно крепостта, за да ни донесат болести и да погълнат и малкото, което ни е останало.
До нас достигна новината, че римските войници са превзели още едно укрепление на зилотите в пустинята. Крепостта Махерон, източно от Соленото море до границата с Моаб, бе паднала в ръцете на Десети легион, воден от Луцилий Бас, пълководец, който според някои бил непобедим. Оракул бил предрекъл, че победата винаги ще бъде негова и досега това май наистина бе така. Но макар името на Махерон да означава „меч“, може би неизбежното поражение на крепостта бе причинено от ръцете на собствения ни народ. Това място имаше кървава история и се носеха слухове, че някога там бил затворен велик учител на име Йоан, който бил обезглавен, защото не пожелал да се отрече от своята вяра.13