Чу се звук от стъпки и замръзнах на място, докато те не заглъхнаха. Върнах се в лагера ни, пречистена, но уплашена. Всички спяха в малката палатка от козя кожа, която беше прикрепена към земята с помощта на заострени рогове. Единствено Беи Симон бе буден. Изглеждаше неспокоен. Изчервих се при мисълта, че може би ме бе видял в езерцето. Убиецът ме повика при себе си и аз се приближих, свела очи към земята.
— Опасно е — предупреди ме той.
Никога преди не ме беше заговарял. Не знаех дали иска да каже, че е опасно да ходя сама из пустошта, или да вдигна поглед, за да срещна неговия. Почувствах гняв, задето бе решил, че може да ми казва какво да правя и се държеше с мен като с дете, или дори по-лошо — като с негов роб, но в гнева ми проблесна и искрица на удоволствие, когато забелязах острите зелени листа в косата му. Бяха от храстите, растящи край езерцето, храсти, надигнали клони към небесата на място, където нищо друго не би могло да оцелее.
Бе нощта на двадесет и първото ми порязване. След това се чудех дали просто не бях отбелязвала времето допреди то да се случи. Нима това бях чакала? Дотук ли ме бе довел моят копнеж? Може би бях надзърнала в Книгата на живота, която описва пътя на съдбата ни, и в дълбините на своя сън бях видяла неговото име, написано там. Или пък бях просто завистливо момиче, което си нямаше нищичко, и заради това жадуваше да вземе това, което принадлежи на друга жена, която — освен всичко друго — бе и негова приятелка. Единствената му приятелка.
Стъкмявах огъня, за да приготвя вечерята ни от лещени питки в тиганчето, което носех от Йерусалим. Той коленичи до мен. Небесата бяха избелели заради жегата. Чучулигите се стрелкаха в сумрака, а цели ята от пчелояди писукаха, докато ярките им сини пера прорязваха трептящия въздух. Яхим бен Симон имаше по-силно излъчване от повечето мъже и можех да усетя топлината на присъствието му край себе си. Този път не ме погледна. Наместо това се протегна и прокара ръка по крака ми, през прорезите, които си бях направила, и дланта му остана там, докато усетих, че кожата ми пламва.
— Ти не се страхуваш от нещата, които плашат повечето жени.
Осъзнах, че това е истина. Той продължаваше да не поглежда към мен, но изглеждаше така, сякаш ме познава, макар булото ми да ме прикриваше. Повечето жени се страхуваха за живота на децата и съпрузите си. Техните тревоги бяха свързани с глада, болестите, демоните, поробването. Аз се страхувах от лъвовете в сънищата си, отчасти уверена, че ще бъда погълната от тези прокрадващи се в мрака на нощта създания. Страхувах се, че нейде в пустинята ще ме чака ангел, изпратен, за да ми каже, че животът ми е поредица от грешки, че съм се родила убийца, отговорна за смъртта на майка си още преди да поема първия си дъх, че моето престъпление е по-лошо от това на който и да било убиец, защото съм виновна не само в очите на баща си, но и в очите на Господ.
Бен Симон отдръпна ръката си, но все още усещах топлината от докосването му. Усещах я в продължение на дни. Дали това означаваше, че той е ангел, скрит сред нас, дошъл, за да ме съди? Или бе просто мъж, желаещ да задоволи нагона си?
9
Бялата светлина, която проникваше през палатката ни в най-жестоките часове, почти ни ослепяваше. Пътуването сред горещината на деня бе невъзможно, защото ветровете бяха безмилостни и можеха да разкъсат човек на парчета. Бяхме градски хора, изгубени в пустошта, скиталци без посока, попаднали в земите на грабители, крадци и светци. Името на тези безлюдни територии бе Пустота. Не срещахме никого по пътя си. Когато бледите отблясъци на малкото езерце изчезнаха сред пясъците, когато калта, която оставихме зад гърбовете си, се превърна в суха, напукана пръст, вече нямахме причини да оставаме в лагера си.
Събрахме скромните си притежания — палатката от козя кожа, вретената, които използвахме, за да предем вълна, нашите ножове и тиганчето, едно бурканче, в което все още беше останала малко мазнина, лампата, която палехме, за да отбележим Шабат, въпреки че имахме твърде малко масло за нея. Тръгнахме, за да открием вода. Вървяхме под мастиленото небе в ранните утрини, през часовете, които бяха по-търпими, преди слънчевите пламъци да изригнат от мрака. Пътят ни отведе до кладенец, но в него нямаше и капчица вода. Отведе ни до овощна градина, но маслиновите дръвчета бяха изсъхнали, а сребристите им кори се бяха превърнали в празни обвивки. Знаехме, че на номадите, които прекосяват пустошта, често им се налага да убиват камилите си и да пият топлата кръв, когато жаждата им стане неконтролируема. Нямаше трева и дори стадата от диви кози, които без страх тичаха по стръмните скали, рядко навлизаха в тези сурови земи. Единствено леопардите се скитаха из голите дюни. Въпреки че тези зверове бяха мистериозни и редки, от време на време забелязвахме отпечатъци от лапи. Това бяха най-бързите животни на света, дарени с неземна красота, но обикновено бродеха сами. Само тези, които бяха отхвърлени от своя вид, идваха тук.