Спомних си за бащата на сестра ми, как се превръщаше в яростна вихрушка срещу враговете си, как лесно можех и аз да се държа така, ако пожелаех. Но трябваше да прикрия тази част от себе си, както правех с Амрам. Не можех да се покатеря през прозореца, нито да се пресегна за ножа на масата, както изпитвах желание да направя. Вместо това потропах на вратата.
Не очаквах да ми отвори самият велик мъж.
— Тук съм за детето — казах спокойно, преструвайки се, че съм просто една красива жена и нищо повече. Бях изгорила половин дузина акациеви клони в памет на душите, които бях освободила. Тялото ми се бе покривало с кръвта на ибекса. А сега стоях със сведени очи. Все пак хвърлих бърз поглед към нашия водач, който се взираше в мен толкова пронизително, че разбрах защо Ревка и Йаел се боят да застанат пред него.
— Детето? — попита той, объркан от появата и от молбата ми.
Изглеждаше по-могъщ от повечето мъже и аз почувствах как се сливам с пръстта, докато стоях там със сведена глава. Насилих се да си припомня коя бях преди, мъжете, които бях убила, нощите, които ми принадлежаха. Повдигнах очи и отвърнах на погледа му.
— Майка му си го иска.
Бен Яир се обърна и видя Йаел, стояща заедно с Ревка и внуците й до стената. Приличаха на сенки, на призраци, като тези, които оставаха на земята, когато несправедливо убитите хора не успяват да намерят покой.
— Той си има майка?
Изненадата в гласа му разкриваше, че неговата жена му е разказала друга история.
— Както всеки от нас.
На лицето на великия мъж се появи усмивка. Почувствах се облекчена, щом я видях.
— А баща? — попита той.
— Е, не всеки има такъв — отвърнах бързо аз.
— Не, всички имаме — увери ме Бен Яир.
Каза ми да изчакам и затвори вратата. Погледнах към градината, за която се грижеха роби. Имаше каменен фонтан още от времето на царя, сега пресъхнал, с потрошени ръбове, статуите в центъра бяха разбити на парчета на земята. Билки и мента растяха в правилни лехи и от тях се носеше аромат на зеленина и свежест. Чувах песента на птиците, макар че бе тъмно и след залез птиците не летяха, само мълчаливите бухали, които живееха в пещерите на планината. И все пак те пееха, колкото и да бе странно за това време.
Облегнах се на фонтана. Там, под асмата с увиващите се стъбла на краставиците, под техните тъмнозелени листа, стоеше дървена клетка. В нея имаше два гълъба, които гукаха.
Почувствах болка под окото си, сякаш искрата от изгореното послание, което някога бях открила на земята, отново ме бе наранила. Сърцето ми затуптя толкова силно, че се уплаших дали ще имам сила да си тръгна оттук, въпреки че исках да избягам веднага. Дали гълъбите в тази клетка бяха пратениците до Желязната планина? Това ли бе причината майка ми да не иска да дойде в този дом и да рискува отмъщението на Хана?
Бен Яир се появи на вратата с бебето в ръце. Чувах хлипащите стенания, идващи от стаята зад него. Тръгнах през градината, ароматът на мента попиваше в дрехите ми, песента на гълъбите бе като песента, която носех със себе си отдавна, и която ме съпътстваше от най-далечната страна на Соленото море, където гълъбите в клетката ядяха зрънца от ръката ми, докато чакаха майка ми да ги освободи.
— За това ли дойде? — попита ме той, докато ми подаваше детето.
Когато проговори, разбрах защо мъжете го следваха и му вярваха, въпреки че мнозина от тях умираха и никога не се завръщаха от битка. Исках да му кажа, че се бях натъкнала на птиците, но не можех да намеря думи в негово присъствие. Постави бебето в ръцете ми. Трябваше да му благодаря, но отново не успях да проговоря. Той изчака толкова дълго да го направя, че мълчанието помежду ни разкри много повече за това, което чувствахме.
Преди да се върне в стаята си, Елеазар бен Яир постави ръка на челото ми. Бе грях да докосваш друга жена, освен жена си и дъщерите си. В този миг знаех, че той е мъжът, за когото майка ми бе направила толкова жертви, причината, поради която бе прогонена от Йерусалим и години наред, ден след ден, бе чакала на Желязната планина гълъбът да се завърне със съобщението, че тя може най-накрая да дойде при него.