Когато се завърнах в стаята ни тази нощ, не помолих майка си да каже на глас името на баща ми. Гледах я как разресва дългата си черна коса с гребен от акациево дърво от горите на Моаб. Видях рисунките по тялото й. Тя беше същата, жената, която никога не бе пожелала да ми каже коя бях аз, която не предложи помощ на Йаел, защото щеше да й се наложи да застане пред най-големия си враг, който някога ме бе използвал като доказателство, за да ни прогони в пустошта.
Огледах лицето си, което се отразяваше в купа вода, и видях, че оттам към мен се взират очите на баща ми. Сега, когато хората произнасяха името му, щяха да казват и моето. Тази нощ излязох, облечена в туниката и плаща на Адир, търсех хора, които говореха за баща ми, копнеех да чуя за делата му в битка и за добротата, проявена към нуждаещите си. Той твърдеше, че всички хора са равни, независимо дали са слуги или свещеници, и държеше всички да се подчиняват еднакво на законите, като този, според който не биваше да обираме само за себе си плодовете от градините си, за да сме сигурни, че и най-бедните сред нас ще получат милостта на Бог в тези времена на глад. Горях от желание да говоря с него, нещо, което не бях успяла да направя, докато се намирах в дома му. Когато чух, че ще има състезание за стрелба сред воините, отидох там преоблечена като момче, с шал, покриващ лицето ми, и с лъка, с който обикновено изпробвах качеството на стрелите, висящ на гърба ми. Може би щях да видя баща си и той щеше да познае коя съм, както аз вече го бях познала. Изчаках да мине почти целият ден, наблюдавах мъжете, как силните им рамене и гърбове се напрягаха, докато обтягаха лъковете си. Викаха възторжено, братя и съперници, виняха вятъра, когато пропуснеха целта, хвалеха точния мерник на най-добрите стрелци сред тях.
Когато дойде ред на Амрам да покаже уменията си, видях възхищението на другарите му. Аз също исках искрено да го възхваля, но имаше и още нещо. Изпитах ревност, жилото на осата ме прободе. Бен Яир бе сред воините, които поздравяваха младите мъже и искрено хвалеше Амрам. Замислих се как ме бе благословил и се запитах дали той бе причината да съм така тясно свързана с метала и да искам повече от другите момичета. Дори и сега, докато се взирах в тълпата от млади момичета, скупчили се отстрани, знаех, че никога не бих могла да гледам заедно с тях, вместо да горя от страст в битка заедно с мъжете.
Може би щях да се прибера обратно в тихата ни стая, но в избледняващите часове на угасващия ден видях ястреба да се рее над главите ни, онзи, чиито пера използвах за стрелите на Амрам. Спомних си отблясъците на червената боя от корена на броша, с която ги бях украсила така умело. Бях ги направила като подарък за него, но така и не му ги дадох. Най-накрая разбрах, че през цялото време бях искала тези стрели за себе си. Бях ги измайсторила не за да почета феникса, символа на моя любим, а в памет на червената лилия, която растеше в полетата на Моаб, като спомен за човека, който бях преди.
Носех ги и сега, скрити под плаща си.
Застанах на опашката на стрелците, тласната от някой демон или може би от гордостта си, непознато момче, на което му е позволено да се състезава, въпреки че никой не можеше да види борбата, която се водеше вътре в мен. Почти никой не си направи труда да ме погледне, когато изстрелях първата стрела. Може би втората ги убеди да се обърнат. А може би бе третата. Мислех само за едно: точния миг, когато обтягах лъка и изчаквах, както ме бе учил Уин, така че стрелата да може да потъне надолу и да политне след това, както правеха птиците. Дори за миг не се сетих за момичето, което се преструвах, че съм. Чувах вятъра и никакви други гласове. Мислех за двамата ми бащи, онзи, който ме научи на всичко, което знаех, и онзи, от когото исках да се уча сега.
Когато присвих очи, видях само пътя пред себе си, прав и непреклонен, като желязо.
Стрелите ми преминаха през тези, които вече бяха забити в мишената, и събориха стрелите на другите воини на земята.
Сега те вече ме погледнаха. Перата с техния червен цвят не можеха да се пропуснат, бяха като поле от лилии. Когато свърших, всички бяха притихнали.
Видях как Бен Яир се изправя на крака, а тълпата започна да крещи. Ушите ми бумтяха, сякаш ме бе връхлетяла буря, вихрушка от далечната страна на Соленото море. Прошепнах благодарност към бащата на сестра си и към мъжете, с които яздех, и към Нури, когото винаги бях харесвала. Останах там за миг, безкрайно щастлива, и желаех това да можеше да продължи. Но мечтата ми бе като сън, който изчезва точно когато решиш да го задържиш. Внезапно осъзнах какво се случваше в този мит. Очите и ушите ми бяха отново мои. Тълпата викаше името на Адир и го провъзгласяваше за героя на деня.