Те ме смятаха за брат ми и бяха убедени, че той е майстор стрелец. Поздравяваха ме, но аз се обърнах и бързо се отдалечих. Воините продължаваха да викат Адир да се присъедини към тях, за да го поздравят лично, но аз ускорих крачка и тръгнах през Западния площад, бързайки така, сякаш животът ми е в опасност. Светът бе там, пред мен, сред скалите и долината под нас, но той вече не ми принадлежеше. Бях го подарила на брат си.
Стигнах до изоставена градина зад Северния дворец, закътано място, където жените идваха да потърсят чесън и билки, засадени там преди много време и отдавна забравени. Там имаше чучулиги, пърхащи в клоните на дърветата, но те се разбягаха, когато се появих, дишайки учестено. Свалих дрехите на Адир. Те бяха просто глупава маскировка. На мястото, където стоях, растеше розмарин, за който се казваше, че е билката на забравата, порта към миналото. Сърцето ми се блъскаше в гърдите и краката ми трепереха. Увих се в шала си, докато оплаквах момичето — момче, което бях някога.
Ястребът ме бе последвал. Може би това бе птицата, която Уин бе обучил да идва до прозореца на гълъбарника, безмилостен хищник, пожелал да склони глава и да приема храна от дланта на Йаел. Огледах небето. Ястребът във въздуха ми напомняше какво бе свободата. Миналото беше с мен, независимо дали го желаех. Аз бях самата себе си, без значение колко далече се опитвах да избягам от истината.
Под шала все още усещах лъка, опрян на гърба ми.
11
От върха на планината си, сред нарастващата жега на Сиван, често виждахме войниците от легиона. Все повече експлораторес, разузнавачи, бяха пращани да проучват планината ни и се струпваха в скалистото й подножие. Те бяха проучвателни отряди с единствената мисия да търсят врагове и да докладват обратно на водачите си. Римляните отдавна знаеха, че сме тук, както знаеха за Махерон и другите крепости, държани от зилотите. Бяхме далече от Йерусалим и досега ни пренебрегваха, но славата ни се увеличаваше и историите за силата ни бяха стигнали до римските уши. По пазарите на градовете из района все повече се говореше за нашия бунт. Песни за възхвала бяха създавани в наша чест и тези, които ни почитаха, отричаха властта на Рим, първо шепнешком, после и на висок глас. Хората говореха, че нашата планина е невидима и че сикариите използват писмеността на иврит, за да спуснат завеса от въздух и пара, разделяща небето от земята, върху нас. Казваха, че тронът на Господ може да бъде видян от нашите кули. Всеки мъж, който можеше да властва тук, можеше да властва и над света.
Войниците от легиона идваха да ни наблюдават, но единственото, което виждаха, бе, че планината ни е невъзможно да бъде нападната. Бен Яир бе наредил да стоим вътре, когато се появяваха експлораторес, за да не могат да разберат броя ни. Може би щяха да си помислят, че сме по-силни и разполагаме с хиляди воини, а не сме крепост, която оставаше само със старци, жени и деца всеки път, когато мъжете ни излизаха на набег. Нека гледат. Щяха да видят само планината, където ни бе изпратила Божествената слава, толкова непревземаема скала, че никога нямаше да успеят да ни победят. Някои от нашите момчета пускаха камъни надолу като предупреждение и се смееха, когато войниците се разбягваха.
Аз не се смеех, когато виждах туниките на Десети легион или символа им, дивия глиган. Усещах, че ме побиват тръпки. Истината беше, че не можехме да се мерим с римските войници, които бяха обучавани да бъдат машини за убиване. Нашите воини бяха добри в това да се промъкват като вълци, да нападат врага си в мрака. Единствената надежда за успех на бунтовниците бе неочакваното нападение, когато по Божия милост бързината и ожесточеността им можеха да надвият по-силния противник. Срещу добре организираните и въоръжени войници, които имаха много по-голям опит в битките, нашият народ бе печално неподготвен. Бащите и братята ни бяха борци за свобода, не обучени войници. За разлика от бащата на сестра ми, мъжете в Масада не хващаха оръжието, нито имаха избран кон още в мига на раждането си. Те бяха свещеници, пекари и равини, а оръжията им бяха камъни, ножове и стрели, изковани не от бронз и желязо. Не разполагахме с нищо срещу безмилостната сила на Римската империя.
Когато нашите воини решиха да последват група експлораторес, така че да открият на какво разстояние е легионът от планината ни, Йаел ми даде подарък за Амрам, синьо парче плат с цвета на небето, на Божията слава, на Неговия трон.